Докато говореше, той се бе вторачил почти наивно в Маккенти, който го слушаше внимателно и през цялото време чувствуваше, че имаше пред себе си необикновен, способен, загадъчен и много силен човек. Каупъруд говореше направо, без недомлъвки и в същото време проницателно, което се хареса на Маккенти. Вметнатата между другото забележка за „каймака на обществото“, което не го признава, му се стори не само забавна, но му и допадна. Той разбра какво му казва Каупъруд. Според него гостът му бе нов и доста приятен финансист. Очевидно се движеше сред кадърни хора, ако можеше да се вярва на онези, конто така горещо му го бяха препоръчали. Маккенти, както Каупъруд знаеше добре, не проявяваше никакъв интерес към старите компании, а също така — макар и да не бе го казал — не изпитваше особени симпатии към тях. За него те бяха само далечни акционерни дружества, които при нужда отдаваха, почит на политиците и очакваха в замяна политически услуги. През няколко седмици те ходеха в съвета да искат нови и нови концесии за газопроводи (със специални предимства за някои улици), да настояват за по-добри (по-изгодни) договори за осветление, за предимства по речните докове, за по-ниски данъци и така нататък. Лично Маккенти не обръщаше голямо внимание на тези работи. В градския съвет имаше познат, който му беше много верен — един крайно влиятелен ирландец на име Патрик Даулинг, як и енергичен, истински цербер на системата, който работеше с кмета, градския ковчежник и данъчния инспектор — всъщност с всички служители в тогавашната администрация — и имаше грижата за рушветите и за съответното уреждане на тези дребни въпроси. Мистър Маккенти познаваше само двама-трима служители от Южната газова компания, и то съвсем бегло. Не му харесваха особено. Истината беше, че старите компании бяха управлявани от хора, които смятаха политици от рода на Маккенти и Даулинг за много опасни, и ако все пак им даваха подкупи и вършеха някои други нечестни неща, то беше само защото бяха принудени.
— Да-а — отвърна мистър Маккенти, като си играеше умислено със златния ланец на часовника си, — вашият план е интересен. Старите компании няма естествено да останат доволни, че искате конкурентна концесия, но след като веднъж я получите, няма да могат да възразят, нали? — Той се усмихна. Говореше без никакъв ирландски акцент. — В известен смисъл тази история може да не бъде особено приятна, но няма страшно. Те сигурно ще надигнат голям вой, макар че също не са много почтени към хората. Но след като сте им предложили да се обедините, не виждам защо ще възразяват. В крайна сметка това ще се окаже изгодно както за тях, така и за вас. Концесията просто ще ви даде възможност да поставите по-добри условия.
— Точно така — каза Каупъруд.
— И твърдите, че разполагате със средства да прокарате газопровод в целия град и можете да се преборите с конкурентите, ако не отстъпят?
— Имам средствата — потвърди Каупъруд, — но дори да ги нямах, пак щях да си ги осигуря.
Мистър Маккенти погледна много сериозно мистър Каупъруд. Между двамата бе възникнала някаква взаимна симпатия, разбиране и възхищение, все още изместени на заден план от личните интереси. Каупъруд бе интересен на мистър Маккенти, защото беше от малцината предприемачи, които, когато имаха работа с него, не се държаха надуто, лицемерно, дори двулично.
— Добре, ще ви кажа какво ще направя, мистър Каупъруд — каза той накрая. — Ще претегля всичко. Нека помисля до понеделник. Разбирам, сега има повече основания да ви дадат обща концесия за газа, отколкото след време. Защо не съставите молбата и не ми я дадете? И тогава ще разберем какво мислят и някои от другите господа от градския съвет.