При думата „господа“ Каупъруд почти се усмихна.
— Вече съм я написал — каза той. — Ето я.
Маккенти я взе изненадан, но и доволен от тази проява на предприемаческа деловитост. Енергичните предприемачи от този тип му харесваха — още повече че самият той не беше предприемач и че мнозина от хората от бранша, които познаваше, бяха безхарактерни и обидчиви.
— Оставете ми я — каза той. — Ако ви е удобно, можем да се срещнем в понеделник. Заповядайте.
Каупъруд стана.
— Реших, че е най-добре да дойда и да разговарям направо с вас, мистър Маккенти — отвърна той, — и сега съм доволен, че го сторих. Ако си направите труда да проучите въпроса, ще разберете, че съм ви представил нещата такива, каквито са. Планът ми ще донесе големи печалби, макар че е необходимо малко време да бъде доработен докрай.
Мистър Маккенти разбра какво иска да му каже той.
— Да — отвърна любезно, — съмнение няма. Докато се ръкуваха, двамата се гледаха в очите.
— Според мен ви е хрумнала прекрасна идея — завърши Маккенти с разбиране. — Наистина прекрасна идея. Заповядайте следващия понеделник или някъде в началото на седмицата и аз ще ви кажа мнението си. Идвайте винаги, когато имате нужда от мен. Ще ми е приятно да ви видя. Чудесна вечер, нали? — добави той, като погледна навън, щом приближиха вратата. — Каква хубава луна! — На небето грееше сърпът на луната. — Лека нощ.
Глава XIII
ЖРЕБИЯТ Е ХВЪРЛЕН
Не след дълго пролича колко важно е било това посещение. На върха на деловия живот хората са свързани почти с необясними преплетени нишки. Сега, когато вниманието на мистър Маккенти беше привлечено към газовите предприятия, той прояви интерес да проучи въпроса от всички страни — дали няма да е по-изгодно да подкрепи Шрайхарт и така нататък. Но в края на краищата стигна до заключението, че планът на Каупъруд, така както той му го бе изложил, е по-приемлив от политически съображения главно защото групата на Шрайхарт, на която засега не й беше нужно да иска каквото и да било от градския съвет, бе толкова недалновидна, че пропусна да „уважи“ разбойниците в градския съвет.
Когато Каупъруд отново отиде у Маккенти, той го посрещна много добре.
— Още проучвам как се развиват нещата — каза след няколко сърдечни думи на гостоприемство. — Вашето предложение е напълно приемливо. Създайте компанията и осъществявайте плана си, както сте намислили. След това подайте молбата и ще видим какво може да се направи.
Те обсъждаха дълго и сърдечно как ще бъде поделен бъдещият основен капитал, който решиха да депозират в банката, предпочитана от мистър Маккенти, докато не стане евентуалното сливане със старите компании, и условията, поставени от Маккенти, не бъдат изпълнени, и други подробности от този род. Всичко това не бе лесно за уреждане и не задоволяваше напълно Каупъруд, по той бе доволен, че така ще може да победи. Генерал ван Сикъл, Хенри де Сото Сипънс, Кент Бароус Маккибън и съветникът Даулинг трябваше да обединят усилията си за известно време. Накрая всичко бе готово за решителния удар.
И така един понеделник, вечерта след четвъртъка, когато, както бе прието в градския съвет, молбата бе внесена, планът бе обсъден открито, но набързо, и бе приет от съветниците. Всъщност време за обсъждане нямаше. Точно това естествено целяха Каупъруд и Маккенти. В деня след въпросния четвъртък, когато съветът обсъди молбата и реши да я разгледа и одобри, Шрайхарт прати своите адвокати и директорите на старите газови компании в редакциите на вестниците да разобличат цялата работа като пладнешки обир, но вече не можеха да направят нищо. Нямаше почти никакво време да вдигнат тревога. Вярно, вестниците, подчиняващи се на по-силното финансово влияние, започнаха да тръбят за „честна игра със старите компании“ и че било безсмислено в един и същ окръг да съществуват две конкуриращи се компании, когато и едната от тях щяла да върши работа. Въпреки това обществеността, убеждавана как ли не от агентите на Маккенти в противното, не беше готова да им повярва. Старите компании не бяха кой знае колко почтени с хората, та те да протестират сега в тяхна полза.
В понеделник вечерта, когато концесията бе отпусната, мистър Самюъл Блакман, директор на Южната газова компания, дребен и слаб, с четинести бакенбарди, стоеше пред вратата на градския съвет, където заяви недвусмислено: