— О, Франк — възкликна накрая, — винаги си бил чудесен. Толкова си мил!
— Нищо, нищо — отвърна весело той. — И да не спечелим играта тук, в Чикаго, ще я спечелим другаде.
Той си мислеше за блестящия начин, по който си бе уредил сметките със старите газови компании и с мистър Шрайхарт, и колко старателно щеше да се заеме и с други въпроси, когато му дойде времето.
Глава XIV
ПОДВОДНИ ТЕЧЕНИЯ
Първата година, след като обществото ги отхвърли, както и следващите години Каупъруд си представи ясно какво би означавало да прекара остатъка от живота си, изолиран от обществото или най-малкото ограничен в развлеченията си в един кръг или среда, които щяха да му напомнят постоянно, че не е приравнен към най-добрите или поне към хората с най-голяма тежест, колкото и ограничени да бяха те. Когато се опита за първи път да въведе Ейлийн в обществото, той си представяше, че колкото и безинтересно да им се стори то в началото, веднъж допуснати в него, те ще могат да го превърнат в нещо твърде увлекателно и дори блестящо. Откакто обаче обществото ги отхвърли, се видяха принудени, ако искаха изобщо да имат някакви развлечения, да търсят компанията на разни дребни „риби“, с които можеха да завържат случайни запознанства — пътуващи актьори и актриси, на които от време на време даваха вечери, художници и певци, които канеха у дома си веднага след като се запознаваха с тях, и, разбира се, доста хора, които нямаха тежест в обществото, като семейства Хаадстед, Хьоксемас, Видера, Бейли и други, които продължаваха да се държат приятелски и не отказваха да ги посещават. На Каупъруд му бе интересно да капи понякога на обед или вечеря някой приятел от деловите среди, някой любител на картини или млад художник и тогава винаги присъстваше и Ейлийн. И семейство Адисън им идваше на гости или ги канеше. Беше им обаче скучно, нещо повече, така проличаваше още повече пълното им поражение.
Това поражение, мислеше си Каупъруд, всъщност ги бе сполетяло не по негова вина. Лично той напредваше доста добре. Само Ейлийн да беше малко по-друга! И все пак нямаше никакво намерение да я изоставя или упреква. Тя му остана вярна през бурните му дни в затвора. Беше го насърчавала, когато имаше нужда от това. Щеше да бъде до нея и да види какво може да направи малко по-късно, но понасяше много тежко отлъчването им от обществото. И не само това, самият той, изглежда, печелеше все повече симпатиите и на мъжете, и на жените. Бе запазил всичките си приятели: Адисън, Бейли, Видера, Маккибън, Рамбо и други. В обществото имаше и жени, и то немалко, които съжаляваха, че вече не виждат него, но не и Ейлийн. Понякога се опитваха да го канят без жена му. В началото винаги отказваше, после започна да ходи сам от време на време на вечери, без да споменава нищо на Ейлийн.
Точно през това междуцарствие Каупъруд за първи път започна да осъзнава ясно, че между него и Ейлийн има подчертана разлика както в интелектуално, така и в духовно отношение, макар и да бяха близки с нея в много отношения — емоционално, физически, — съществуваха все пак доста неща, които той можеше да върши сам и на които тя не бе способна — висини, достъпни за него, до които тя бе безсилна да се издигне. Каупъруд не се съобразяваше с чикагското общество, но сега започна да сравнява Ейлийн с най-хубавите жени на Стария свят: след като бе изгонен от обществото в Чикаго и бе удържал финансова победа, той реши отново да замине за чужбина. В японското и в бразилското посолство в Рим (където бе канен заради богатството си), както и в новия италиански двор Каупъруд се запозна с интересни светски дами със значително влияние италиански графини, високопоставени англичанки, талантливи американки с подчертани артистични и обществени качества. Те всичките откриваха бързо неговото обаяние, проницателния му, остър ум и оценяваха необикновената му личност, в същото време обаче той забелязваше, че Ейлийн не е посрещана по същия начин. До жените край нея тя биеше прекалено много на очи, бе твърде екстравагантна. Цветущото й здраве и красота сякаш обиждаха другите жени, повечето от които бяха непривлекателни, по-бледи и свити.
— Не мислите ли, че е типична американка? — чу Каупъруд някаква жена на един от онези големи многолюдни тържества в двореца, на които можеше да отиде едва ли не всеки и на които Ейлийн държеше да присъства. Каупъруд бе застанал отстрани и разговаряше с един свой нов познат — банкер от Гърция, който знаеше английски и бе отседнал в „Гранд хотел“, докато Ейлийн се разхождаше със съпругата му. Беше го казала някаква англичанка. — Толкова безвкусно облечена, толкова самодоволна и наивна.