Каупъруд се обърна. Жената говореше за Ейлийн. Несъмнено беше добре възпитана, сериозна и красива. Бе принуден да признае, че голяма част от думите й са верни, но как човек да преценява жена като Ейлийн? Тя не можеше да бъде укорявана за каквото и да е — беше чистокръвно животинче, преливащо от жажда за живот. Привличаше го. Наистина жалко, че хора с явно по-закостенели възгледи се отнасят така враждебно към нея. Защо не виждат онова, което виждаше той — детинския й стремеж към разкошното и екстравагантното, вероятно поради това, че като млада не е могла да се радва на възможностите на светския живот, от който е имала нужда и за който е копнеела. Домъчня му за нея. В същото време беше склонен да си мисли, че може би сега жена с друг характер ще е по-подходяща за неговото обществено положение. Ако имаше по-улегнала съпруга, с по-голям вкус и със склонност да проявява повече усет и такт, колко щеше да преуспее! Каупъруд се върна в Щатите с една картина от Перуджино, с прекрасни платна от Луини и Превитали, с един портрет на Цезар Борджия от Пинтурикио, който бе купил в Италия, а да не говорим за двете огромни червени африкански вази, които бе намерил в Кайро, за високата позлатена дървена подставка в стил „Луи XV“ с резба, която бе открил в Рим, за двата богато украсени стенни свещника от Венеция и двата италиански декоративни лампиона от Неапол, с които смяташе да украси ъглите на библиотеката си. Така неговата колекция от произведения на изкуството постепенно се обогатяваше.
Трябва да кажем, че в това време съжденията и възгледите му за жените и половия въпрос започнаха да се променят из корен. Когато срещна Ейлийн за първи път, той притежаваше остро чувство за живота и нежния пол и най-вече твърдото убеждение, че има право да постъпва както пожелае. Откакто излезе от затвора и започна отново да се изкачва нагоре по обществената стълбица, мнозина отправяха крадешком погледи към него, жените често му даваха ясно да разбере, че го намират за привлекателен. Макар и да му бе законна съпруга съвсем отскоро, Ейлийн му беше любовница вече години наред и времето на първото, доста силно увлечение бе отминало. Каупъруд я обичаше не само заради красотата й, а и за верността й, възторга й, но сега и други жени събуждаха за миг у него интерес и дори страст, които той не се опитваше да проумее, обясни или оправдае морално. Такъв е животът, такъв беше и той. Не искаше да наскърбява чувствата на Ейлийн, като й даде да разбере, че инстинктивно го влече към други жени, но си беше точно така.
Малко след като се върна от Европа, Каупъруд се отби веднъж следобед в един скъп магазин на Стейт стрийт, за да си купи вратовръзка. Тъкмо влизаше и някаква жена пред него мина по пътеката от единия щанд на другия — беше от жените, по които напоследък той се заглеждаше, макар и само отдалеч — те сякаш се движеха в друг свят. Тя привличаше вниманието — елегантна и изискана, стройна, с тъмна коса и очи, с матова кожа, малка уста и тънък нос — изобщо нещо ново за Чикаго от онова време. Освен това в очите й се четеше никакво благоразумие, тя излъчваше предизвикателна дързост, която събуди у Каупъруд чувството за господство и желанието да властва. На предизвикателния и кокетлив поглед, който жената му отправи за миг, той отвърна с пронизващ властен поглед, плиснал я като студена вода. Каупъруд всъщност я погледна не строго, а по-скоро настойчиво и многозначително. Тя беше своенравна съпруга на преуспяващ адвокат, погълнат от работата и от себе си. Отначало жената се престори за миг на безразлична, но все пак се спря малко встрани, сякаш за да разгледа някакви дантели. Каупъруд не сваляше очи от нея с надеждата да получи втори бегъл пленителен поглед. Отиваше на важни срещи, които не искаше да изпусне, затова извади бележника си, написа върху листче хартия името на един хотел, а под него: „Салонът на втория етаж, вторник, 1 часа следобед.“ Докато минаваше край жената, пъхна листчето в ръката й с ръкавица, отпусната до тялото й. Пръстите й се свиха машинално. Тя го беше забелязала какво прави. И дойде в посочения ден и час, макар че той не бе написал никакво име. Колкото и прекрасна да бе тази връзка, тя не продължи дълго. Дамата бе интересна, но твърде вятърничава.
По същия начин Каупъруд срещна у Хенри Хъдълстоун, един от хората, които им бяха съседи още докато живееха в първата си къща на Мичиган авеню, момиче на двадесет и три години, което поне за момента силно привлече вниманието му. Името й — Ела Ф. Хъби, което той накрая научи, не беше привлекателно, но самото момиче бе доста приятно. Най-чаровни бяха засменият й, дързък израз и закачливите очи. Беше дъщеря на заможен комисионер от Саут уотър стрийт. Щом Каупъруд прояви интерес към нея, тя естествено му отвърна със същото. Младо, неразумно, впечатлително, момичето лесно се влияеше от блясъка и славата, а мисис Хъдълстоун превъзнасяше Каупъруд и неговата жена и непрекъснато говореше, че го чака голямо бъдеще. Когато Ела го видя и се убеди, че той все още изглежда млад, че й се любува и изобщо не е страшен и строг — поне с нея, тя остана очарована — веднага щом Ейлийн се извърнеше, погледът й се устремяваше към него — усмихнат, изпълнен с приятелство и възхищение. Когато отидоха в гостната, Каупъруд я покани най-непринудено да се отбие в кантората му, ако някой ден се случи наблизо. Погледна я с дълбоко разбиране и в отговор получи също такъв поглед, сърдечен и пламенен. Тя дойде и между тях се започна връзка, която не продължи дълго. Не че Ела не беше интересна, но й липсваше блясък. Не притежаваше достатъчно темперамент, за да го задържи, след като той задоволи доста празното си любопитство.