Животът обаче не може да се крепи само с подобна храна и трудностите полека-лека започнаха да се появяват. За щастие те не бяха свързани с безпаричие. Рита не беше бедна. Баща й държеше малък, но доходен силоз за зърнени храни в Уичита и след неочакваната венчавка на дъщеря си реши да продължи да й изпраща пари, макар че цялото това отдаване на изкуството и музиката му се виждаше странно, далечно и несигурно. Слаб, добросъвестен и благ човечец, погълнат от дребните възможности, които му даваше търговията, и пригоден напълно към доста скучния живот в Уичита, той намираше Харолд за много чудат и предпочиташе да се отнася внимателно към него. Постепенно обаче, тъй като и на простодушните не са им чужди човешките слабости, започна да се чувствува много горд от всичко това — перчеше се в Уичита с Рита и нейния съпруг музикант, канеше ги през лятото, за да учудва съседите, а есен водеше жена си, която си беше почти фермерка, на гости в града, да се порадва на пътуването, да поразгледа едно-друго и да участвува във вечеринките в ателието. Всичко беше забавно, типично американско, наивно и почти невероятно от много гледни точки.
Рита Солбърг беше доста флегматична — с меки закръглени форми, които издаваха, че към четиридесетте ще напълнее, но които сега бяха много привлекателни. Тя беше с меки копринени пепеляворуси коси, с влажни сивосинкави очи, светла кожа и равни, бели зъби и ясно съзнаваше своя чар. Преструваше се обаятелно като дете, че не забелязва трепета, който събужда у мнозина влюбчиви мъже, макар и доста ясно да съзнаваше какво върши и как го върши; всичко това й харесваше. Даваше си сметка колко чудно хубави са гладките й, меки ръце и врат, колко заоблено и съблазнително е тялото й, колко елегантни и съвършени — тоалетите й, които във всеки случай бяха белязани от индивидуалността на вкуса й. Тя можеше да вземе някоя стара сламена шапка, панделка, перо или роза и с вроденото си чувство за изисканост да я превърне в изящно произведение на изкуството, което й вървеше чудесно. Подбираше прости съчетания от бяло и синьо или розови, кафяви и светложълти тонове, които сякаш разкриваха душата й, носеше около кръста широки колани от лъскавокафяви (дори червени) панделки, а на главата си слагаше огромни шапки с леки периферии, които създаваха необикновен ореол около лицето й. Танцуваше грациозно, пееше, свиреше прочувствено — понякога блестящо — и рисуваше. Изкуството й обаче, не беше убедително, защото й липсваше творческа жилка. Най-интересни у нея бяха настроенията и мислите — непостоянни, неочаквани, объркани. От гледна точка на общоприетия морал Рита Солбърг беше опасна жена, макар и самата тя да се смяташе тогава просто за мечтателна и мила.
Нейното душевно състояние се обясняваше отчасти с това, че Солбърг бе започнал да я разочарова — и то горчиво. Честно казано, той страдаше от най-страшната болест — от неуравновесеност и от неспособността да намери себе си. Имаше моменти, в които не беше сигурен дали е създаден за велик цигулар или за велик композитор, или просто за велик учител, какъвто той не искаше за нищо на света да бъде. „Аз съм творец — обичаше да казва. — О, как се измъчвам от темперамента си. — После добавяше: — Подлеци! Крави! Свине!“
Казваше го за другите. Свиреше изключително неравно, макар и понякога да постигаше известно проникновение, нежност, усет и обаяние, с които бе привлякъл вниманието на мнозина. По принцип обаче неговите изпълнения отразяваха хаоса в ума му. Свиреше страстно, трескаво, с необуздани поривисти движения, които го лишаваха от възможността да контролира техниката си.
— О, Харолд! — възкликваше отначало Рита възторжено.
По-късно не беше толкова сигурна във възхитата си.
Човек трябва да постигне с живота и характера си нещо, та другите да му се възхищават, но Харолд всъщност нямаше намерение да постига нищо. Той даваше уроци, буйстваше, мечтаеше, хленчеше, но както забеляза Рита, ядеше редовно три пъти на ден, а от време на време проявяваше подчертан интерес и към други жени. Рита се смяташе за достойна да бъде всичко в живота на едни мъж, на по-малко не бе съгласна и така след няколко години, когато Харолд започна да й изневерява първо в помислите и поривите, после и в делата си, на нея й кипна. Тя ги броеше — едно момиче, на което Харолд преподаваше музика, после една студентка по живопис, след това жената на един банкер, в чийто дом той свиреше. После тя започна да изпада в странно мрачно настроение и да си ходи при майка си и баща си, а Харолд се унижаваше да се разкайва, да плаче, след което те се помиряваха с бурни страстни сцени и всичко започваше отново. Какво да се прави?