Като свърши и тази работа, Каупъруд взе обратния влак за Филаделфия.
— Ейлийн — каза той, когато се срещнаха отново — тя бе дошла да го посрещне на гарата, — мисля, че Западът дава отговор на всичко, което ни интересува. Бях чак във Фарго и го видях, но не мисля, че трябва да ходим толкова далеч. Там няма нищо друго освен обрасла с трева прерия и индианци. Би ли ти харесало да живееш в дъсчена колиба — запита я закачливо Каупъруд — и да нямаш за закуска нищо освен пържени гърмящи змии и северноамерикански гризачи? Смяташ ли, че ще го понесеш?
— Да — отвърна весело тя и стисна ръката му, тъй като бяха вече влезли в един закрит файтон. — Ще го понеса, стига да издържиш и ти. Бих отишла навсякъде с теб, Франк. Ще си ушия красива индианска дреха с мъниста, ще си сложа шапка с пера, от онези, които носят те, и…
— Значи си готова! Разбира се! Преди всичко красивите дрехи в рудокопаческата колиба. Точно така.
— Ти нямаше да ме обичаш дълго, ако преди всичко не се обличах добре — отвърна оживено Ейлийн. — Толкова се радвам, че се върна!
— Неприятното е — продължи Каупъруд, — че областта там не е толкова обещаваща, колкото Чикаго. Струва ми се, че ни е писано да живеем в Чикаго. Направих известни капиталовложения във Фарго, затова от време на време ще се налага да прескачаме дотам, ще се установим обаче в Чикаго. Не искам да ходя отново сам. Не ми е приятно. — Той стисна ръката й. — Ако не успеем да уредим въпроса с развода веднага, ще трябва сега-засега да те представям просто като моя съпруга.
— Не ти ли се е обаждал повече Стеджър? — запита тя. Имаше предвид опитите на Стеджър да убеди мисис Каупъруд да даде развод.
— Не.
— Много лошо, нали? — въздъхна Ейлийн.
Той, както и тя, мислеха за дните, които бе прекарал в затвора. След като обсъдиха що за град е Чикаго, двамата решиха да се преместят там, веднага щом стане възможно.
Ще е безсмислено да описваме в подробности тригодишния период, през който станаха различните промени, довели до това, че Каупъруд напусна окончателно Филаделфия и се засели в Чикаго. Известно време само ходеше и се връщаше, в началото до Чикаго, после и до Фарго, където специално изпратеният секретар Уолтър Уилпли уреждаше под негово ръководство строежа на търговски сгради, на една къса трамвайна линия и на пазарите. Това интересно и рисковано предприятие, на което Франк А. Каупъруд беше директор, се казваше Строително-транспортна компания „Фарго“. Адвокатът му от Филаделфия, мистър Харпър Стеджър, изпълняваше за момента длъжността главен юрисконсулт.
През друг кратък период Каупъруд можеше да бъде открит в „Тремънт“ в Чикаго; заради Ейлийн не поддържаше никакви връзки освен с важните личности, с които се беше запознал в началото и се ограничаваше само да им кимва, проучваше спокойно как да стане комисионер в града, как да се сдружи с някой утвърден посредник, който, без да има твърде големи лични амбиции, да го запознае с дейността на тукашната фондова борса, с главните й действащи лица и спекулациите в града. Веднъж взе Ейлийн със себе си във Фарго, където с високомерно и отегчено безразличие тя разгледа развиващия се град.
— О, Франк! — възкликна Ейлийн, когато видя обикновения дървен четириетажен хотел, дългата и отблъскваща търговска улица с пъстрия низ от тухлени магазинчета и бараки, паянтовите къщи по непавираните улици. Ейлийн, като извадена от кутийка с модния си костюм, излъчваща сила, самоувереност, суетност и склонност да се труфи, се открояваше необикновено до грубата безликост и равнодушието към външността, типични за повечето мъже и жени в този нов голям град. — Нали не мислиш сериозно да живееш тук?
Тя се питаше дали тук има изобщо светско общество, в което да блесне. Да допуснем, че нейният Франк стане много богат, да предположим, че спечели много пари — много повече, отколкото беше притежавал в миналото — за какво ще са й те тук? Във Филаделфия, преди фалита му, преди да я заподозрат в тайните й връзки с него, той бе започнал (поне) да дава приеми по много изискан начин. Ако тогава тя беше негова съпруга, бързо можеше да навлезе във филаделфийското общество. Но тук, боже господи! Ейлийн вирна с отвращение красивото си носле.
— Ужасен град! — беше единствената й забележка за този най-оживен от никнещите като гъби градове в западните щати.
Но виж, към Чикаго с неговия кипящ и процъфтяващ живот Ейлийн прояви много голям интерес. Докато уреждаше многобройните си финансови въпроси, Каупъруд се стараеше тя да не остава сама. Караше я да пазарува от местните магазини и да му разказва за тях и тя го правеше, обикаляше с открит файтон, облечена великолепно, с огромна кафява шапка, подчертаваща розово-белия цвят на лицето и златисточервената й коса. Понякога следобед той я извеждаше на разходка с файтон по главните улици. Когато Ейлийн видя за първи път просторните, богати и красиви къщи на Преъри авеню, Норт шор драйв, Мичиган авеню и новите представителни жилища по булевард Ашланд, издигнати сред обширни тревни площи, духът, желанията, надеждата, дъхът на бъдещия Чикаго започнаха да се просмукват в кръвта й така, както при Каупъруд. Всички тези красиви домове бяха съвсем нови. Знатните жители на Чикаго бяха забогатели наскоро като тях. Тя забрави, че все още не е съпруга на Каупъруд, всъщност се чувствуваше негова жена. Улиците, застлани в повечето случаи с приятен кафеникав плочник, с млади, наскоро посадени дръвчета отстрани, с ниско окосени зелени морави, с къщи с прозорци, украсени с ярки навеси и с пердета от пищна дантела, полюшваща се от юнския ветрец, пътищата със сива чакълеста настилка — всичко това разпалваше въображението й. При една от разходките си те заобиколиха езерото откъм северната му страна и докато съзерцаваше светлите му зеленикаво-сини води, платноходките в далечината, чайките, а после и новите прекрасни домове, Ейлийн си мислеше, че някой ден сигурно ще стане господарка на една от тези великолепни къщи. Колко важно щеше да се държи, как само щеше да се облича! Щяха да имат прекрасна къща, дума да няма — много по-красива от предишната къща на Франк във Филаделфия, — с огромна зала за танци и трапезария, в която тя щеше да дава приеми и вечери и те двамата с Франк щяха да посрещат като равни чикагските богаташи.