Самата стена бе много влажна и създаваше благоприятни условия за растежа на различни видове мъхове и лишеи, а така също и някои не по-големи от храсти растителни видове. Нямаше никакви треви, но множество паразитиращи дълги увивни растения оплитаха стволовете на дърветата, вкоренени в самата кора. Повечето от дърветата бяха от същите породи, които се срещаха на колелото, адаптирани обаче за хоризонталното си съществуване във вертикалната гора. Върху тях растяха познати плодове и орехи, някои от които много вкусни.
— Това решава проблема с храната — отбеляза Габи.
В спицата не можеше да има реки, но стените блестяха от процеждащите се през тях големи капки вода, които под формата на малки вадички потичаха надолу и ги навлажняваха. Доста по-нагоре на много места се забелязваха водни струи, които се извиваха като дъга и се превръщаха в мъгла дълго преди да достигнат до пода.
Габи ги разгледа по-подробно, но не можа да открие някаква закономерност в тяхното разпределение по вътрешната повърхност на спицата.
— Твърде много вода за да умрем от жажда — заключи най-накрая тя.
Малко по-малко, започна да им изглежда, че в действителност катеренето нямаше да се окаже невъзможно. Чироко обаче не почувства кой знае какво въодушевление.
Изключиха възможността да използват за изкачването до върха стълбище. Както много скоро се убедиха, даже и да имаше такова, то вероятността да го открият беше нищожна, защото буйната растителност възпрепятстваше детайлно изследване на стените. Оставаха още само два начина.
Първият предполагаше изкачването да стане по самите дървета. Чироко прецени, че това бе възможно, тъй като гъстите корони на дърветата се преплитаха една в друга и трябваше само да се прехвърлят от клоните на едното дърво върху клоните на следващото.
Другата възможност си беше чисто алпинистка работа — право нагоре по стената. След няколко експеримента бяха установили, че техните метални клинове лесно се забиваха в стената. Достатъчно бе да хванат клина с ръга и силно да го натиснат в нея.
Чироко твърдо предпочете стената, защото не искаше да се довери на дърветата. Габи бе привърженик на значително по-бързото и по-лесно катерене по короните.
Спориха дълго, чак до края на втория ден, когато се случиха две неща.
Габи забеляза първото, докато гледаше надолу към сивото дъно на спицата. Внезапно тя присви очи и развълнувано съобщи:
— Мисля, че отворът там долу вече го няма.
Чироко също присви очи и се вгледа, но не можа със сигурност да се убеди в това което Габи беше видяла.
— Да се покатерим малко по-нагоре и да хвърлим един поглед — предложи тя.
Завързаха се една за друга с въже и започнаха да се изкачват през клонака. Като всяко друго нещо и това можеше да се извърши по-оптимален способ и те бързо го откриха. Дебелите клони, близо до стената представляваха добра опора, здрава и непоклатима като скала. Изкачването по тях обаче, беше трудно защото често растяха твърде раздалечено един от друг. По-тънките, растяха на гъсто и осигуряваха много удобни места за закрепването на ръцете и краката, но бяха нестабилни и силно се огъваха под тежестта на тялото.
— Мини малко по-нататък — извика Чироко към Габи, която завързана за края на петметровото въже се бе нагърбила със задачата да проправя пътя. — Бих казала, че на две трети от разстоянието до върха на дървото ще е най-добре, клоните са достатъчно здрави.
След като се изкатериха през десетина дървета, решиха да се придвижват по хоризонталния ствол към върха на последното. Когато клоните по които вървяха започнаха да се огъват, те се завързаха с въжета към стъблото за да могат безопасно да продължат още малко. Сега силното огъване на клони бе добре дошло за тях, защото им отвори пролука след гъсталака на короната. Бяха подбрали дърво, което ако растеше в нормална гора щеше да се извисява над съседните. Тук във вътрешността на спицата, то просто стърчеше от стената малко повече от другите дървета.
— Беше права. Изчезнал е.
— Не не бях. Но след минутка ще изчезне. Чак сега Чироко видя това, което бе останало от отвора — малък черен овал в средата на сивата плоскост на дъното. Забеляза също, че продължаваше да се свива подобно на ириса на окото. Още, когато бяха под спицата и се изкачваха по кабела разгледаха добре този отвор. Беше огромен — почти толкова голям колкото сечението на самата спица. Сега се бе смалил до не повече от десетина километра в диаметър и продължаваше да се стеснява. Съвсем скоро щеше да се затвори плътно около вертикалните кабели, разположени в самия център.