След един час упорита борба успяха да се доберат до стъблото. Беше стабилно и достатъчно широко за да седнат, но вятърът стана по-силен от всякога, защото наоколо нямаше клони, които да го спрат. Забиха няколко клина, прикрепиха се здраво за тях с въжетата и се приготвиха още веднъж да изчакат студът да премине.
— Много съжалявам, че трябва да го кажа, но вече не си чувствам пръстите на краката.
Чироко се закашля. Кашля дълго и мъчително преди да бъде в състояние да каже нещо.
— Какво предлагаш?
— Не знам — отговори Габи. — Знам само, че ще умрем, ако не предприемем нещо. Трябва или да продължим да се движим или да намерим някакво убежище.
Беше права и Чироко го знаеше.
— И така, нагоре или надолу?
— На дъното остана стълбището…
— Отне ни един ден за да се изкачим до тук и то без да е заледено, което както видя много усложнява нещата. После ни трябват още два дни за да се върнем до входа на стълбите… Ако го намерим, защото може да е затрупан със сняг.
— Да, сигурно е затрупан.
— Ако се движим заради самото движение, то посоката би била без значение. Тогава естествено, че е по-добре да бъде нагоре. В противен случай, ако това време не се промени скоро, ще измръзнем. Движението би отложило смъртта за известно време.
— Аз също мисля така — произнесе тъжно Габи. — Но ми се ще първо да опитаме още нещо. Нека през цялото време се изкачваме по стената. Спомни си, преди време ми спомена че Ангелите биха могли да живеят в пещери. Спомни ли си? Може би някъде по стената наистина има пещери.
Чироко съзнаваше, че в момента най-важното нещо е да се активизират отново за да се раздвижи кръвта. Така, че станаха и тръгнаха по ствола, разчиствайки леда с пикелите. След петнадесет минути достигнаха стената.
Габи внимателно я разгледа, после заби един клин, закачи се за него и започна да сече с кирката леда. Скоро той падна и откри сивата материя, но тя спря да копае. когато Чироко видя какво прави, веднага се присъедини към нея.
В началото вървеше добре. Изкопаха доста дълбока дупка, с диаметър около половин метър. От стената се процеждаше бяло мляко, веднага замръзваше и трябваше също да го разбиват с кирките. Габи приличаше на снежен демон — снегът бе покрил дрехите й, шалът, който бе увила около устата и носа си и бе превърнал веждите й в две дебели пухкави издатини.
Скоро обаче стигнаха до нов пласт, толкова твърд, че кирката не можеше въобще да се забие в него. Габи го атакува яростно, но в края на краищата разбра, че нищо не става и се предаде. Ръката й се отпусна край тялото, докато очите й останаха втренчени в стената.
— Е, добре. Беше една идея… — промърмори тя и ритна с отвращение снега, който свличайки се от стената под въздействието на вибрациите, се бе натрупал около тях. Загледа се замислено в снежната купчина, после повдигна глава и погледът и проследи стената над тях. Отстъпи крачка назад и едва не падна, подхлъзвайки се на едно парче лед, но успя да се закрепи хващайки се за ръката на Чироко.
— Ей там горе има едно по тъмно петно — показа с ръка тя. — На десет… не, на единадесет метра от тук. Малко по-наляво. Видя ли го?
Чироко не беше сигурна. Можа да различи няколко тъмни участъка, но нито един от тях не приличаше на пещера.
— Ще отиде да хвърля едно око.
— Нека да отида аз. Струва ми се, че преди малко доста се умори.
— Не, аз съм по-лека — поклати глава Габи.
Чироко не се възпротиви повече и Габи заби с чука един клин колкото можа по-нагоре. Завърза се с въжето за него и се изкатери достатъчно високо за да забие втори клин. Осигури се с въжето и към него, удари няколко пъти странично първия за да го разхлаби, след което го извади и го заби на един метър над втория.
Отне и един час за да достигне до петното. В това време Чироко зъзнеше от студ, потропвайки с крака и се опитваше доколкото може да се предпази от ледените парчета, които хвърчаха изпод краката на Габи и падаха върху нея. По едно време отгоре се откъсна една доста голяма преспа сняг, разтроши се върху раменете й и я събори на колене.