Сега обаче, окачестви това като най-глупавото нещо, което някога е чувала. Думи, само думи. Просто едни глупави думи и тя се бе придържала упорито към тях вместо да се вслуша в тялото си… вместо да се вслуша в сърцето си.
Тялото й нямаше повече съмнения, но сърцето все още изпитваше една несигурност. Обърна се към Габи и внимателно се отпусна върху нея. Целунаха се и Чироко започна да я милва.
— Ще бъда откровена… Не мога да кажа, че те обичам, защото не съм сигурна, че съм в състояние да осмисля това чувство, когато се отнася към жена. Знам, че ако се наложи ще умра за теб и знам, че животът ти е по-важен за мен отколкото живота на което и да е друго човешко същество. Никога не съм имала по-добър приятел от тебе. Ако това не е достатъчно, ще спра.
— Не спирай.
— Веднъж, когато се влюбих в един мъж, осъзнах че искам да имам деца от него. Чувствата, които изпитвам към теб са много близки до тези, които изпитвах тогава. И не е само това. Аз те желая… О, желая те толкова силно, че даже не мога да го изразя… Но не мога да кажа със сигурност, че те обичам.
Габи се усмихна:
— Животът е пълен с разочарования — прошепна тя, после прегърна Чироко и я притегли към себе си.
Още пет дени продължаваше да се чува непрекъснатия вой на вятъра. На шестия времето се затопли и започна топенето на леда, което продължи до края на седмия ден.
Беше опасно да се излиза навън. Непрекъснато отгоре падаха големи късове лед, разтрошаваха се, удряйки се в клоните и причиняваха ужасен шум. Когато най-после трясъците престанаха, те се престрашиха да излязат пред входа на пещерата. Беше студено, всичко наоколо блестеше обляно с вода и очите им, отвикнали от светлината започнаха да присмигват. Чуваше се някакъв странен шепот, сякаш целият свят бе изпълнен с него.
Проправяйки си път към върха на едно от най-близките дървета усетиха, че шепотът се чува все по силно, а когато с приближаването към края на стъблото клоните станаха по-тънки и се заогъваха под тежестта им заваля лек дъждец — големи водни нишки бавно се стичаха от листо на листо.
Въздухът в центъра на огромната тръба бе прозрачен, но навсякъде около тях, докъдето стигаше погледът им, стените бяха оплетени с разноцветни дъги, причинени от ситните водни капчици и разтапящите се парченца лед, проправящи си път през листака за да паднат в езерото, което се бе образувало на дъното на спицата.
— А сега какво? — попита Габи.
— Нагоре, право нагоре. Изгубихме много време.
Габи кимна с глава.
— Знаеш, че за мен няма значение. След като ти отиваш там, аз ще те последвам, но все пак би ли ми казала още веднъж — защо?
Чироко понечи да отвърне, че това е глупав въпрос, но изведнъж осъзна, че не е. Бе признала на Габи по време на продължителния им затвор, че вече не се надява да намери на главината някои, който да управлява гигантското колело. Самата тя така и не разбра кога бе престанала да вярва в това.
— Дадох обещание на Трубадура — проговори най-после тя. — Сега нямам повече тайни от тебе. Нито една.
— Какво по-точно му обеща? — намръщи се Габи.
— Да разбера дали има нещо, което мога да направя за да спре войната между Трубадурите и Ангелите. Досега не съм казала на никого за това, макар че не съм сигурна защо.
— Ясно. Мислиш ли, че има нещо което можеш да направиш?
— Не — отговори Чироко. Габи не каза нищо но продължи да я гледа в очите. — Но трябва да се опитам. Защо ме гледаш така?
— Няма особена причина — сви рамене Габи. — Просто съм любопитна да узная, какви ще бъдат твоите аргументи за да продължим нагоре след като намерим Ангелите? Защото ние ще продължим, нали?
— Предполагам, че да. Не знам, на някак си това ми изглежда единственото правилно нещо.
ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Започнаха да възприемат света, като една безкрайна поредица от дървета, които трябваше да се изкатерят. Всяко представляваше вариант на един и същ проблем. Бяха различни като снежинки и въпреки това вцепеняващо еднообразни. Изкачваха се мълчаливо, разбирайки се само с жестове или кратки едносрични викове. Постепенно се превърнаха в съвършена машина за катерене, в едно тяло устремено сякаш завинаги нагоре и само нагоре. Обикновено правеха преходи по дванадесет часа и когато спираха да лагеруват почти веднага изпадаха в мъртвешки сън.
Под тях, подът на спицата се отвори и морето от насъбралата се на дъното вода се изсипа върху Рея. Остана отворен в продължение на няколко седмици, после бавно се затвори, клапанът на покрива се отвори и веднага задухаха смразяващи ветрове, принуждавайки ги да потърсят подслон. Пет дни тъмнина и отново навън, отново нагоре.