Отдавна бяха привършили горивото за лампите, ката че се наложи да изкачат стълбите в пълна тъмнина — стъпало по стъпало. Не срещнаха никакви препятствия, докато не забелязаха бледочервената ивица светлина в края на тунела. Спря се и внезапно почувства силна нужда да държи в ръката си сабя.
Беше прекрасно оръжие, въпреки че дръжката се оказа прекалено голяма. За сметка на това, почти не тежеше при тази височина, близо да главината, където притеглянето бе незначително. Драсна клечка кибрит и прекара пръста си по фигурката на Титанида, гравирана върху плоската страна на острието.
— Знаеш ли на какво приличаш — усмихна се Габи.
Погледна надолу. Парцали висяха по цялото и тяло, обвито в остатъците от облеклото. Това, което бе останало от самото тяло, загубило значителна част от теглото си бе изключително твърдо и жилесто. Там, където не бе покрита с дебел пласт мръсотия и можеше да се види, кожата й бе бледа, а по ръцете и краката — втвърдена и груба като гьон.
— Винаги съм искала да изглеждам като лейди, но…
Тръсна догарящата клечка кибрит и запали друга. Габи все още я наблюдаваше. Очите й грееха с жълтеникави отблясъци. Изведнъж Чироко се почувства много добре. Усмихна се и когато усмивката й премина в смях протегна ръка и я сложи върху рамото на Габи. Тя й отвърна със същия жест, но не можеше да се каже, че се усмихва.
— Имаш ли… имаш ли някакво предчувствие какво ще стане там — посочи със сабята към върха на стълбището Габи.
— Може би имам — засмя се отново Чироко и сви рамене. — Нищо определено. Но трябва да бъдем нащрек.
Габи мълчаливо избърса в бедрото дланта на ръката си, после внимателно обгърна с пръсти дръжката на сабята и я стисна здраво. Едва тогава погледна нагоре и също се засмя.
— Не знам как да използвам това.
— О, просто опитай да се държиш така, сякаш знаеш. Когато се изкачим на върха на стълбището ще изоставим всичкия багаж.
— Сигурна ли си?
— Не искам да бъда обременена с излишен товар.
— Главината е голяма, Роки. Може би ще ни отнеме доста дълго време да я претърсим цялата.
— Имам чувството, чу няма да е дълго. Въобще няма да е дълго.
Чироко духна втората клечка. Изчакаха няколко минути, за да свикнат очите им с тъмнината и когато отново можеха да различат бледата светлина в края на стълбите тръгнаха нагоре една до друга през последните стъпала.
Появиха се на върха и веднага от всички страни ги обгърна пулсираща червена нощ.
Единствената светлина идваше откъм правата като лазерен лъч ивица над тях. Таванът се губеше някъде високо в мрака, а от лявата им страна се мержелееше кабелът — една черна сянка на фона на още по-черния въздух.
Стените, подът и самият въздух вибрираха, подчинявайки се на някакъв бавен сърдечен ритъм. В лицата им задуха студен ветрец, идващ откъм невидимия вход на спицата над Океан.
— Трябва да видя само двадесет метра от пода и нищо повече.
Без да каже нито дума, Чироко тръсна няколко пъти глава, за да разсее странното чувство на тежест, което я връхлетя, после се пребори с един внезапен кратък пристъп на световъртеж. Искаше да седне на пода, искаше да се върне обратно. Беше уплашена, но успя да се овладее.
Повдигна сабята си и видя как острието леко проблясва, сякаш бе обляно в кръв. Направи една крачка, после още една. Видя, че Габи я последва и уверено закрачи напред в тъмнината.
Едва когато зъбите я заболяха осъзна, че ги е стиснала силно и че мускулите на челюстта й бяха втвърдени в изпъкнали възли. Спря, пое дъх и извика с всичка сила:
— Аз съм тук!
След няколко дълги секунди ехото се върна и викът и прозвуча многократно, превръщайки се в една постепенно затихваща ечаща поредица.
Чироко издигна сабята над главата си и извика отново:
— Аз съм тук! Аз съм Капитан Чироко Джоунз, командир на КДК Рингмастър, упълномощен от Съединените Американски Щати, Националното Управление на Космическите изследвания и Обединените Нации на Земята. Искам да говоря с теб.
Стори им се, че изминаха векове, преди ехото да заглъхне напълно. Никакъв отговор — пълна тишина, нарушавана само от бавния пулс на чудовищното сърце. Двете жени продължаваха да стоят, втренчени в тъмнината. Гърбовете им бяха опрени един в друг, а в ръцете им сабите леко потрепваха, готови за бой.