— Що за циркаджилъци? — промърмори Габи и Чироко я заобича още повече. Точно това си беше — едно голямо шоу. Но какъв ли беше този Бог, който се нуждаеше от шоу?
Пламъците секнаха, но само, за да избухнат отново, този път два пъти по-високи и облизаха тавана, оформяйки пламтящ жълтеникавооранжев тунел. Двете жени продължиха да вървят.
Пред тях се появиха огромни порти, направени от мед и злато. Те се разтвориха абсолютно безшумно и след като преминаха веднага се затвориха зад гърба им. Колкото повече се приближаваха към един висок трон, целият облян в светлина, музиката ставаше все по-силна и по-силна, докато накрая се извиси до умопомрачително кресчендо. Тронът беше толкова висок, че когато застанаха пред него, достигайки обширната мраморна площадка на върха на стълбището, погледът им не можа да го обхване целия. Горещината беше неописуема.
— Говорете.
Бе произнесено със същия дълбок глас, който чуха навън, но този път той прозвуча малко по-човешки. Веднага след това светлината започна бавно да намалява, ставайки някак по-матова. Хвърляйки предпазливи погледи Чироко успя да различи в мъглата очертанията на огромна човешка фигура.
— Говорете или се върнете там, откъдето сте дошли.
Чироко присви очи и видя голяма кръгла глава, разположена върху дебел врат, очи, които пламтяха като разгорещени въглени и дебели, плътни устни. Четири метра висока Гея стоеше изправена пред трона, върху двуметров мраморен пиедестал. Тялото й беше почти кръгло, с чудовищен корем и гигантски гърди, а ръцете и краката й биха направили чест на всеки професионален борец.Беше чисто гола, с цвят на зелени маслини.
Изведнъж пиедесталът рязко промени формата си, превръщайки се в тревисто хълмче, покрито с цветя.
Краката на Гея вече изглеждаха като дървесни стволове, а ходилата им се бяха вкоренили в тъмнокафявата почва. Около нея се появиха множество малки животинчета, а над главата й закръжиха някакви летящи създания. Погледна право към двете жени и навъси вежди.
— Ъ-ъ… исках. Да!… Ще говоря, ще говоря — трескаво произнесе Чироко, учудвайки се къде изчезна справедливият й гняв. Отвори уста, за да продължи и без да иска забеляза, че Габи трепери, втренчена в Гея. Очите й излъчваха странен блясък.
— Вече съм била тук — шепнеше тя. — Била съм тук…
— Шът — изсъска Чироко и я сръга с лакът. Ще говорим за това по-късно. — После избърса потта от челото си и отново се обърна към Гея.
— О, Велика…
„Не! Недей да угодничиш“ — помисли си тя. „Спомни си какво ти каза Април и Гея обича герои. Моля те Април, моля те, бъди права.“
— Ние дойдохме… аз и още шестима, дойдохме от… ние прелетяхме от планетата Земя преди… в действителност не знам преди колко време… — млъкна, защото разбра, че няма да успее да каже нещо смислено на английски. Пое дълбоко въздух, изправи рамене и запя на езика на Титанидите:
— Пристигнахме с мир, не знам точно преди колко време. Екипажът ни бе малък, твърде малък за твоите мащаби и не представляваше опасност за теб. Ние не носехме оръжие. Въпреки това бяхме атакувани и корабът ни бе унищожен преди да имаме възможност да обясним намеренията си. Бяхме затворени против собствената си воля, при условия разрушителни за нашите съзнания. Възможността да общуваме помежду си и с нашите приятели на Земята ни бе отнета. В нас бяха извършени промени. В резултата на това отношение един от членовете на моя екипаж се побърка, друг бе на границата на умопомрачението, когато се разделих с него, трети повече не желае да общува със същества от своята раса, а четвърти е загубил голяма част от паметта си. И накрая, една жена е променена неузнаваемо, до такава степен, че повече не признава сестра си, която преди това е обичала силно…
— …Всички тези неща са чудовищни за нас. Мисля, че може би е била извършена грешка. Искам да ни бъде дадено съответното обяснение. С нас се отнесоха лошо и ние заслужаваме справедливост.
Позволи си да се поотпусне малко доволна, че можа да каже всичко, което искаше. От тук нататък нищо не зависеше повече от нея. Бе престанала да се самозалъгва — не беше възможно да се бие с това нещо.
Гея се намръщи още по-дълбоко.
— Аз не съм подписвала Женевското Споразумение.
Устата на Чироко се отвори и застина така. Най-малко това бе очаквала да чуе.
— Тогава какво си ти? — въпросът се изплъзна преди да успее да го спре.
— Аз съм Гея Великата, Гея Мъдрата. Аз съм света, аз съм истината, аз съм закона, аз съм…
— Тогава ти си цялата планета? Значи това, което ми каза Април е вярно?
Може би не беше мъдро да се прекъсва една Богиня, но Чироко се чувстваше като Оливер Туист, който моли да бъде наказан още повече. Трябваше да се овладее.