— Да аз съм цялата планета. Аз съм Майката Земя, не на вашата Земя, обаче тук. Целият живот извира от мен. Аз съм един от пантеона Богове, който достига до звездите. Наричай ме Титан.
— Тогава ти беше тази, която…
Достатъчно. Аз изслушвам само герои. В песента ти се говореше за големи подвизи. Разкажи ми сега за тях или напусни това място завинаги. Искам да ми изпееш за вашите приключения.
— Но аз…
— Пей… — прогърмя Гея.
И тя запя. Разказът продължи няколко часа, защото въпреки, че Чироко се стараеше да го съкрати, Гея постоянно настояваше за подробности. Разгорещи се — песента увлече и самата нея, още повече, че езикът на Титанидите бе изключително подходящ за героични песни. Патетичната тоналност, която използваше в момента просто не допускаше възможност някоя фраза да прозвучи страхливо или неуверено. Почувства се много горда, когато завърши, а в сърцето й се бе появила мъничка надежда.
Дълго време след края на песента Гея не каза нищо. Изглежда обмисляше чутото. Чироко нервно запристъпя от крак на крак. Стъпалата започнаха да я наболяват. През главата й премина мисълта, че всичко това започва да става доста отегчително.
Най-накрая Богинята проговори отново:
— Беше добър разказ — заяви тя. — По-добър от всичко, което съм чувала от много векове насам. Вие наистина сте герои. Ще говоря с вас в покоите си.
Казвайки това Гея изчезна и на мястото й остана да трепери няколко минути бледо сияние, след което и то се стопи във въздуха.
Огледа се наоколо. Оказа се, че се намират в голяма сводеста стая. Зад тях стълбището вече не беше осветено и едва се забелязваше как се спуска в тъмнината към вътрешността на главината. В краищата на всяко стъпало стърчаха корозиралите крайници на газови горелки, които още димяха, издавайки острото съскане на охлаждащ се метал. Миризмата на изгоряла гума висеше във въздуха.
Мраморният под беше напукан и обезцветен, покрит с дебел слой прах, върху който ясно се различаваха отпечатъците от собствените им стъпки. мястото приличаше на овехтял театрален салон, в който след края на представлението са запалили лампите, разпръсквайки илюзията за разкош и величие.
— Откакто сме тук видях доста смахнати неща — промърмори Габи. — Но това надминава всичко. Къде отиваме сега?
Чироко мълчаливо посочи към една малка врата, разположена в стената от лявата им страна. Беше леко открехната и през пролуката струеше бледа светлина. Бутна вратата — тя бавно се отвори, после погледна през нея и чувството й, че вече е виждала това място нарасна. След кратко колебание двете жени пристъпиха навътре.
Влезнаха в обширна стая с четириметров таван. Подът бе покрит с мозайка от млечнобели стъклени правоъгълници, през които накъде отдолу проникваше матова светлина. Стените бяха облицовани с дървена ламперия, боядисана в бежово и навсякъде по тях в позлатени рамки висяха картини, нарисувани с маслени бои. Мебелировката беше в стил Луи XVI.
— Де за ву е? — каза на френски някакъв глас в дъното на стаята и пред тях застана една ниска, трътлеста жена, облечена в безформена торбеста рокля. Приличаше на Гея дотолкова, доколкото един разяден калъп сапун прилича на Микеланджеловата „Пиета“.
— Седнете, седнете — приветливо ги покани тя. — Тук не държим много на официалностите. — Вече видяхте шашармите отвън, а това е горчивата реалност…
— …Мога ли да ви предложа нещо за пиене?
ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Чироко осъзна, че не е в състояние да анализира това, което се случва в момента.
— Знаеш ли какво? — обърна се тя към Гея, чувствайки се леко зашеметена. — Ако някой точно сега ми каже, че Рингмастър никога не е напускал Земята, а просто се намираме в един от павилионите на Холивуд, бих му повярвала.
— Абсолютно естествена реакция — успокои я Гея, без да престава да шета из стаята.
Донесе чаша вино за Габи и двоен скоч с лед за Чироко, спря се, за да поправи няколко разкривени картини по стените, като през цялото време разръфаните крайща на дрехата й забърсваха прахта по масите.
Беше толкова ниска и тантуреста, че приличаше на буре. Кожата й бе кафеникава и захабена, а носът й наподобяваше на огромен картоф. В ъглите на очите и чувствителната й уста обаче, се таяха насмешливи трапчинки.
Стремейки се да ангажира съзнанието си с нещо, което да му попречи постоянно да търси прибързано обяснение на всичко това, Чироко се опита да определи на кого й прилича Гея. Най-накрая успя. Да, точно така — приличаше на Чарлз Лаутън такъв, какъвто беше във филма „Частния живот на Хенри VIII“.