Тя прокара длан по килима и отново го помириса. Трева си беше.
Чироко седна и нещо издрънча, като я стресна. Лъскава метална лента бе опасала врата й, а пък няколко по-малки се мъдреха на китките и глезените й. Множество странни предмети висяха от голямата лента, навързани един за друг посредством някаква жица. Тя изхлузи оглавника и се опита да си припомни къде го е виждала преди.
Оказа се учудващо трудно да се концентрира. В ръцете си държеше нещо твърде сложно, твърде необичайно; прекалено засукана задачка за разпиления й мозък.
Това бе скафандърът, лишен от цялата си пластмасова и гумена изолация. Нищо не бе останало, освен метала.
Тя събра всичко накуп и едва тогава осъзна, че е абсолютно гола. Под пласта мръсотия тялото й бе напълно обезкосмено. Дори вежди нямаше. Кой знае защо това безумно я натъжи.
Тя закри лицето си с длани и се разрида.
Чироко не плачеше нито лесно, нито често. Не я биваше много за това. Но ето че най-после, след толкова дълго време, тя отново знаеше коя е.
Сега вече би могла да открие къде се намира.
Горе-долу селд половин час се почувства готова да тръгне. Това решение обаче постави пред нея дузина въпросителни. Да върви, но накъде?
Да, бе възнамерявала да изследва Темида, ала тогава се опираше на възможностите на земната технология и разполагаше с първокласен космически кораб. Сега притежаваше единствено голата си кожа и няколко парчета метал.
Намираше се в гора, в която имаше трева и някакви странни дървета. Кръсти ги дървета по същата логика, от която се ръководеше в случая с наименоването на тревата. Щом нещо е седемдесет метра високо и е с кафяв ствол и корона от подобни на листа израстъци високо горе, значи то е дърво. Което съвсем не означава, че няма бодро да я излапа при първия сгоден случай.
Налагаше се да сведе тревогата си до ниво, на което тя да стане управляема. И така, абстрахирай се от безнадеждните неща и не се натягай много за за онези, за които почти нещо не можеш да направиш. И помни, че ако си толкова предпазлива, колкото разумът ти диктува, ще пукнеш от глад, скрита в някоя пещера.
Въздухът принадлежеше към първа категория. Можеше да е отровен.
— Ами тогава веднага спри да дишаш! — каза си гласно тя. В края на краищата ухаеше свежо и досега не бе кашляла.
С водата нещата стояха малко по-различно. Евентуално ще й се наложи да пийне малко, разбира се, ако намери какво — ето кое всъщност трябваше да бъде приоритетната й задача. Откриеше ли вода, може би ще успее да запали огън и да я превари. Ако не успее, пак ще я пие — стига с тия мании всичко да се гледа под микроскоп.
Проблемът с храната я притесняваше най-много от всичко. Защото ако сред тукашните обитатели не се намереха мераклии да я излапат, възникваше друг неприятен момент — нямаше начин да разбере дали не се тъпче с някаква отрова или с нещо, хранително като целофана например.
Ако всичко това не беше достатъчно, съществеваше и така нареченият „пресметнат риск“. Но, по дяволите, как ли се пресмята риска, когато едно дърво може би не е дърво?
Тези растения даже не приличаха кой знае колко на дървета. Дънерите им наподобяваха полиран мрамор. Клоните се простираха успоредно на земята, но на точно определено разстояние от ствола се устремяваха под прав ъгъл нагоре. Листата бяха плоски като на лилия и грамадни — около три или четири метра в диаметър.
Кое беше върхът на безразсъдството и кое — на свръхпредпазливостта? Не разполагаше с пътеводител, в който да са описани опасните места. Не биваше да тръгва без да провери някои предположения, а трябваше да побърза — започваше да огладнява. Пристъпи към най-близкото дърво и го шляпна с длан. Абсолютно никаква реакция. То просто си стоеше там.
— Просто едно тъпо дърво — каза си тя на глас.
Поколеба се малко, приближи се до дупката, от която бе излязла на повърхността, и внимателно я огледа. Приличаше на отворена кафява рана сред кокетната зелена морава. Наоколо се търкаляха преобърнати чимове, пронизани от множество коренчета. Самата дупка бе само половин метър дълбока. Краищата й се бяха срутили и запълнили останалата част.
„Нещо се опита да ме изяде — заключи Чироко. — Нещо е изяло цялата органика на скафандъра и всичките ми косми, после е изхвърлило отпадъците точно тук. Включително и мен“. Тя със задоволство отбеляза, че Нещото я бе класифицирало като отпадък.
Трябва да е дяволски огромен този Звяр. Според сведенията, получени от тях за тороида, пластът земя, на която седеше в момента, е дебел тридесет километра. Нещото бе достатъчно голямо, за да плени „Рингмастър“, който си кръжеше в орбита на четиристотин километра височина. Чироко бе прекарала много време в Неговата утроба и поради неизвестни причини се бе оказала несмилаема.