— Решавай по-бързо — промърмори тя.
Погледът й се спря върху металните дрънкулки, които влачеше със себе си от… Но кое време беше сега? Дали беше сутрин? Или може би следобед? Тук явно не важаха старите мерки за време. Можеше да се прецени само относителната му продължителност, интервалът между два отправни момента, но изобщо нямаше идея как да го отмерва достатъчно точно.
Все още държеше в ръка голямата халка от шлема. Разгледа я по-отблизо и повдигна вежда.
Скафандъра й някога бе оборудван с радио. Разбипа се, бе невъзможно то да се е запазило непокътнато след апокалипсиса, но просто така, от инат, разрови парчетиите и разпозна някои части от шлемофона — една малка батерийка и останките на бутона за включване. Имаше някаква слаба надежда, тъй като апаратът се състоеше предимно от силициеви чипове и метал.
Огледа се още веднъж. Къде ли се е дянала слушалката? Малкото метално връхче сигурно е оцеляло. След доста търсене го откри и го долепи към ухото си.
— … петдесет и осем, петдесет и девет, шестдесет…
— Габи! — изкрещя тя и скочи на крака, но добре познатият гласец продължаваше да брои. Чироко коленичи на скалата и с треперещи пръсти разпръсна пред себе си остатъците от шлема. Придържайки с лявата ръка слушалката, тя трескаво прерови с дясната всички чаркове, докато не откри малката пъпка на микрофона.
— Габи, Габи, обади се. Чуваш ли ме?
— … осемде… Роки! Ти ли си, Роки?
— Аз съм. Къде… къде са… — Чироко съзнателно овладя гласа си, взе се в ръце и продължи. — Добре ли си? Къде са останалите?
— О, капитане. Най-ужасните неща… — гласът й секна и Чироко чу сподавени ридания. След секунди Габи забръщолеви несвързано: колко е щастлива чуе гласа на Чироко, колко е самотна, как сигурна е била, че само тя се е спасила, докато не включила радиото и не чула някакви звуци.
— Звуци?
— Да, поне още един е оцелял, освен ако не е бил твоят плач.
— Аз… По дяволите, поплаках си малко. Може и аз да съм била.
— Едва ли — каза Габи. — Почти съм сигурна, че беше Джен, защото понякога пее. Роки, толкова е хубаво, че чувам гласа ти!
— Знам. Добре е, че и аз чувам твоя — на Чироко й се наложи да си поеме дълбоко дъх, за да се успокои.
За разлика от Габи, която отново можеше да контролира гласа си, Чироко бе на ръба на истерията. Не обичаше това чувство.
— Нещата, които ми се случиха… — продължи да нарежда Габи. — Капитане, аз бях мъртва и отидох на небесата, а дори не съм религиозна, но бях там и…
— Габи, стегни се! — прекъсна я Чироко. — Моля те, вземи се в ръце.
Настъпи тишина, често прекъсвана от кратки подсмърчания.
— Мисля, че вече съм добре. Съжалявам.
— Няма нищо. Ако и ти си се пекла на същия огън като мен, прекрасно те разбирам. Къде си сега?
— Не виждам наоколо пътни знаци — каза Габи след кратка пауза и се изкикоти. — Намирам се в нещо като каньон. Доста е плитък. Фрашкано е с камънаци и през средата тече поток… А от двете му страни има доста от тези смешни дървета.
— Звучи ми доста познато — Чироко се замисли дали не се намират в един и същи каньон. — В каква посока вървиш? Броиш ли си стъпките?
— Да. Движа се надолу по течението. Ако успея да изляза от тези дебри, сигурно ще видя половината Темида.
— И аз смятам така.
— Нуждаем се от нещо, което привлича погледа, от някакви общи ориентири, които да ни докажат, че местността е една и съща.
— Мисля, че сме близо една от друга. Иначе едва ли щяхме да се чуваме.
Габи нищо не каза и Чироко разбра грешката си.
— Както и да е — продължи тя. — Какво виждаш на хоризонта?
— Сега ще погледна. Имай предвид обаче, че тия радиопредаватели са доста мощни и покриват обширни пространства. Тук, при мен, линията на хоризонта е закривена нагоре.
— Ще повярвам, когато го зърна с очите си. А пък аз в момента се намирам в нещо като сумрачна, омагьосаната гора от филмчетата на Уолт Дисни.
— Дисни би си свършил по-добре работата — рече Габи. — Щеше да има повече детайли и зад дърветата щяха да надничат чудовища.
— Не изкушавай дявола. Да не би да виждаш нещо подобно?
— Няколко насекоми, ако мога да ги нарека така.
— Пък аз виждам ято малки рибки. Поне приличаха на рибки. Между другото, не влизай във водата. Могат да бъдат опасни.
— Аз също ги видях, но след като бях влязла във водата. Нищо не ми направиха.
— Да си подминала нещо забележително? Някакви необичайни особености на терена?
— Няколко водопада. Две повалени дървета.