Чироко се огледа и й описа водоема и малкия водопад. Габи каза, че мястото й се струва познато, но не е сигурна дали е потокът е същият.
— Ами добре — каза Чироко. — Виж сега какво ще направим. Срещнеш ли по пътя си скала с наклон срещу течението, изрисувай върху нея някакъв знак.
— Как?
— С някоя отломка — тя самата се огледа, избра един къс с големината на юмрук и надраска голямо „Ч“ на скалата, върху която бe седнала. Беше повече от очеридно, че скалата е изкуствена.
— Току-що оставих знак — продължи Чироко. — Прави знаци на всеки сто-двеста метра. Ако се движим покрай един и същи поток, рано или късно тази, която върви отзад, ще зърне някакъв знак и тогава предната ще я изчака, за да се срещнем.
— Звучи разумно. Ей, Роки, колко ли време ще издържат батериите?
Чироко се намръщи и потърка чело.
— Може би месец. Зависи от това, колко дълго… нали се сещаш… Колко дълго сме били вътре. Лично аз нямам представа. А ти?
— Аз също. Ти имаш ли си коса?
— Нито косъм — тя прокара ръка по темето си и забеляза, че вече не е толкова гладко. — Но ми израстват нови.
Чироко се отправи надолу по потока, като държеше слушалката и микрофона така, че да могат да си продължат разговора.
— Чувствам се много по-гладна, когато мисля за ядене — каза Габи. — А сега мисля точно за това. Виждала ли си едни ниски храстчета с плодове, които приличат на… малини?
Чироко се огледа, но не забеляза нищо подобно.
— Малините са жълти, почти с големината на орех. В момента държа една от тях — мека и полупрозрачна.
— Имаш ли намерение да я лапнеш?
Последва кратка пауза, след което Габи каза:
— Тъкмо щях да те попитам дали ми разрешаваш.
— Рано или късно все ще трябва да опитаме нещо. Може би един плод няма да те отрови.
— А само ще ме заболи глава — Габи се изсмя. — В момента го дъвча. Нещо като плътно желе или като мед с вкус на джоджен. Топи ми се в устата и… хоп, няма го. Обвивката не е сладка, но така или иначе ще я изям. Може би само тя има хранителна стойност.
Дори да беше така, Чироко се позамисли. Нямаше логика всичко от този плод да става да ядене. Обаче остана доволна от начина, по който Габи я информираше, подробно описвайки всяко свое усещане по време на дегустацията, и се досети защо. Тази техника се използваше от сапьорите при обезвреждането на експлозиви. Единият стоеше на разстояние, докато другият подробно описваше всяко свое действие по радиото. В случай че бомбата се взриви, оцелелият запазваше информацията.
Когато прецениха, че е изминало достатъчно време без странични ефекти, Габи продължи да яде от малините. След време Чироко също намери няколко. Усладиха й се точно колкото водата.
— Габи, почти не чувствам краката си. Чудя се колко ли време вече бодърстваме.
Измина дълга пауза без отговор и бе принудена да я повика отново.
— Хм? О, здрасти. Как съм попаднала тук? — гласът на Габи прозвуча странно, сякаш беше подпийнала.
— Къде по-точно? — Чироко се намръщи. — Какво става, Габи?
— Седнах за минутка да си почина и сигурно съм заспала.
— Опитай да се разсъниш достатъчно, за да намериш някое подходящо място. — Самата Чироко вече се оглеждаше наоколо. Оказа се доста проблематично. Нищо не изглеждаше подходящо за целта, но тя добре знаеше колко е опасно да заспи сама на открито в непозната местност. Имаше само едно нещо, което бе по-лошо — да се опита да остане още малко будна.
Навлезе десетина крачки сред дърветата и се възхити на меката, уханна трева под босите си стъпала. Би било прекрасно да поседне за малко.
Събуди се легнала на тревата, тутакси скочи на крака и се огледа. Нищо не се движеше.
В радиус един метър около „леглото“ й тревата бе станала кафява и суха като сено.
Недалеч от тук стърчеше самотен чукар. Когато идваше насам, за да търси място за спане, Чироко бе минала отдолу. Сега тя заобиколи скалата и от другата й страна забеляза надраскана голяма буква „Г“.
ПЕТА ГЛАВА
Габи настояваше да тръгне обратно. Чироко не се възпротиви — беше разумно, въпреки че тя самата никога не би посмяла да го предложи.
Вървеше надолу по течението и често минаваше покрай знаците, които Габи бе оставяла. На едно място трябваше да напусне пясъчната ивица и да се изкачи към тревата за да заобиколи голата камара обли речни камъни.
Когато достигна тревата забеляза множество овални кафяви петна, прилични на отпечатъци от човешки крак. Тя коленичи и ги докосна. Тревата беше станала суха и трошлива, също като тази, върху която бе спала.
— Намерих следите ти — съобщи тя на Габи. — Кракът ти не би могъл да се задържи на тревата повече от секунда, но въпреки това, нещо в тялото ти я е убило.