— Бях там в продължение на двадесет или тридесет години — тихо каза Габи. — И не се опитвай да ми кажеш, че това е невъзможно. Сигурна съм, че в останалата част на вселената времето беше спряло. не съм луда.
— Не казвам, че си — Чироко погали раменете на Габи, които започваха да треперят и успя да я успокои.
— Въпреки това не трябваше да го казвам. Искам да ти кажа още, че никога досега не съм се глезила. Много съжалявам.
— Не ме интересува — продължи Чироко, намирайки, че е учудващо лесно и приятно да нашепва успокоителни думи в ухото на момичето. — Габи, не беше възможно да излезем от това изпитание без психически травми. Аз крещях с часове, повръщах всякакви гадости, почти изпаднах в истерия. Може да ми се случи отново и ако не съм в състояние да си помогна сама, бих искала ти да се погрижиш за мен.
— Ще го направя, не се тревожи за това — изглежда, че се бе поотпуснала малко.
— Реалното време не е важно — промълви най-после Габи. — Само вътрешното време, това което е в мене има значение, а според него аз бях там в продължение на години. Изкачих се на небесната по една проклета стъклена стълба и съм сигурна, така както съм сигурна, че сега седя тук с теб, че мога да си припомня всяко стъпало, облаците, които ме заобикаляха и даже скърцането на подметките по стъпалата. Небесата изглеждаха разкошни, сякаш бяха правени в Холивуд. Последните три или четири километра от стълбата бяха покрити с червен килим, златните порти се издигаха като небостъргачи и всички хора имаха крила. Аз не повярвах във всичко това, нали разбираш. И сега не вярвам. Знаех, че сънувам, знаех, че е нелепо… В един момент всичко изчезна.
Габи се засмя тихо и сподави прозявката си.
— Защо ли ти разказвам всичко това?
— Може би за да се избавиш от него. Сигурно сега се чувстваш по-добре.
— До известна степен.
Тя притихна за известно време и Чироко помисли, че е заспала, но не беше така, защото се размърда и се сгуши още по-дълбоко в скута й.
— Имах достатъчно време да огледам себе си — продължи това, сливайки думите. — Това, което видях не ми хареса. Учудих се какво съм направила със себе си. Тези неща по-рано никога не са ме тревожили.
— Какво ти беше лошото? — попита Чироко. — Аз те харесвах.
— Така ли? Не виждам защо… Сигурно. Аз не създавах неприятности и можех да се грижа за себе си. Но какво друго? Нещо действително добро?
— В работата си беше много добра. Това бе всичко, което действително изисквах от тебе. Най-добрата си, иначе не биха те избрали за експедицията.
Габи въздъхна:
— Това някак си вече не ме впечатлява. Искам да кажа, че за да стана толкова добра пожертвах всичко човешко. Сега най-после мога да кажа, че опознах душата си.
— И какво реши?
— Едно нещо със сигурност. Свършено е с астрономията.
— Габи?!
— Истина е. И защо не, по дяволите? Ние никога няма да се измъкнем, а тука няма никакви звезди. Така или иначе трябва да намеря нещо друго, с което да се занимавам. Не мисли, че е внезапно решение. Имах много, много време да го обмисля. Знаеш ли, никога не съм имала любовник, нито даже приятел.
— Аз съм ти приятел.
— Не. Не и по начина, който имам предвид. Хората ме уважаваха заради моята работа, а мъжете ме желаеха заради моето тяло. Аз всъщност никога не успях да си създам приятели, даже като дете. не и такива, на които можеш да се довериш.
— Не е трудно.
— Надявам се, че не е. Защото ще стана друг човек. Ще разкажа на хората за истинската Габи. вече мога да го направя, защото за пръв път в живота си действително опознах себе си. Ще се влюбя и ще обичам. Ще се грижа за хората. И мисля да започна от тебе — тя повдигна глава и се усмихна.
— Какво искаш да кажеш? — намръщи се леко Чироко.
— Смешно е и го узнах още като те видях — тя отново сведе глава. — Мисля, че те обичам.
Чироко онемя за известно време, после се насили да се засмее.
— Но, скъпа, ти все още си в тези Холивудски Небеса. Не съществува любов от пръв поглед. За да се влюбиш е нужно време… Габи?
Тя няколко пъти се опита да й говори, но Габи или наистина спеше, или се преструваше много добре. Чироко внимателно положи главата й на тревата.
— О, Господи!
ШЕСТА ГЛАВА
Би било разумно, когато едната спи, другата да остава на пост. Разбуждайки се окончателно, Чироко се запита, защо толкова лесно успяваше да намери разумните решения, откакто попадна на Темида. Трябваше също да се пригодят по някакъв начин към необичайната липса на време. Не можеха всеки път да вървят, докато се срутят от умора.