— Това може да означава, че няма хищници, достатъчно големи за да ни безпокоят.
Обедът се проточи доста дълго, защото трябваше да сдъвчат добре месото. Използваха времето за да огледат трупа. Животното изглеждаше доста обикновено, но Чироко не беше специалист. Би желала Калвин да е тук за да й казва, когато греши. Месото, кожата, костите и козината имаха сравнително нормални структура и цвят и даже миризмата им бе обичайна. Забеляза и някои органи, които не успя да определи.
— Можем да използваме кожата за нещо — предложи Габи. — Дрехи, например.
— Ако искаш да я облечеш, давай — смръщи нос Чироко. — Вероятно доста бързо ще започне да вони, а и времето е достатъчно топло за да продължим така.
Не им се искаше да изоставят по-голямата част от животното, но решиха, че се налага. Габи изряза няколко ивици от кожата и омота остатъците от скафандъра, после обви около кръста си една по-широка ивица. Получи се нещо като груб колан, на който завърза нещата си. В това време Чироко бе успяла да отсече за из път дебело парче месо. Въоръжиха се с големите дебели кости на задните крака и поеха надолу по потока.
Често срещаха от кенгуроподобните същества, единични екземпляри или на групи от по пет-шест. Забелязаха и едни по-малки животни, които се стрелкаха нагоре надолу по стеблата на дърветата, а и някакви други, изправени неподвижно до ръба на водата. Не беше трудно да се приближат до някое от тях. Съществата от дърветата често спираха и когато оставаха на едно място достатъчно дълго можеше да се види, че нямат глава. Приличаха на сини топки, покрити с къса козина. Шест крака, завършващи с лапи излизаха подобно на звезда от тялото и им позволяваха да се придвижват във всички посоки с еднаква лекота. Устата беше отдолу, разположена в центъра на звездата.
Околността започна да се променя. Не само че се виждаха повече животни, но скоро се появиха и различни растителни видове. Двете жени продължаваха упорито да крачат през сноповете бледозелена светлина, пропускани през короните на дърветата. Сто хиляди стъпки правеха един двадесет и четири часов ден.
За нещастие скоро объркаха броенето и се отказаха. Огромните дървета постепенно отстъпиха място на стотици по-сложно устроени видове, множество най-различни цъфтящи храсти и пълзящи паразитни растения. Единствените неща, които си оставаха непроменени бяха потокът и гигантизма на дърветата. Всяко от тях би спечелило медал и би се превърнало в туристическа атракция в който и да е горски резерват на Земята.
Тишината също беше изчезнала. През първия ден на пътешествието единствения звук, който чуваха беше шума от собствените им стъпки, придружен от тихото потракване на металните парчетии. Сега гората бе изпълнена с цвърчене, лай, скимтене и множество други звуци.
Спряха да се подкрепят малко. Месото бе по-вкусно от преди. Чироко нагъваше лакомо, облегната на един чепат дънер. Дървото бе по-топло, отколкото би трябвало да бъде, с мека кора и корени, които се събираха в огромни възли. По-горните клони се губеха в невероятната плетеница на короната.
— Обзалагам се, че по тези дървета има повече животни отколкото на земята — каза Чироко.
— Погледни нагоре — посочи Габи. — Струва ми се, че някой е завързал тези две лиани.
— Трябва да помислим за това. Има ли разумен живот? Как бихме могли да го разпознаем? Това беше една от причините, поради която не исках да убиваш животното.
— Искаш да кажеш, че първо трябваше да се опитам да поговоря с него? — продължи да дъвче замислено Габи.
— Знам ли? Повече ме беше страх, че ще ти отхапе крака. Но сега, когато знаем, че не е агресивно, може би трябва да направим точно това — да се опитаме да поговорим с някое от тях.
— Глупости! Това нещо няма мозък даже колкото една крава. Може да го прочетеш в очите му.
— Вероятно си права.
— Не, ти си права. Искам да кажа, че аз съм права, но и ти си права — налага се да бъдем по-внимателни. Бих се чувствала ужасно, ако изям нещо, с което бих могла да разговарям. Хей, какво е това?
Всички звуци внезапно бяха изчезнали. Само плисъкът на водата и лекото съскане на листата нарушаваха тишината. Тогава прозвуча дълбок стон, започна да се усилва, но толкова леко и бавно, че им се струваше сякаш е звучал от часове без да могат да го различат от останалите звуци.
Един бог би могъл да стене така, ако е загубил всичко, което някога е обичал и ако имаше гърло, голямо колкото тръба на орган, дълга хиляди километри. Звукът продължи да се усилва, като по някакъв начин успяваше да се задържи на най-долната граница на човешкото възприятие. Усещаха го зад очните ябълки и в изтръпналите си вътрешности.