Стенанието запълни цялата вселена и продължаваше да се увеличава. Скоро към него се присъединиха и звуците на струнна секция — чела и контрабаси. На върха на тази масивна тонална основа леко се прокрадваха свръхзвукови съскащи обертонове.
Чироко помисли, че черепът й ще се пръсне. Смътно, като в мъгла видя, че Габи я прегръща. Челюстите й прищракваха, сякаш бяха разглобени. От свода над главите им се изсипа душ от мъртви листа. Някакви малки животинки падаха, превъртайки се във въздуха и се гърчеха на тревата. Земята започна да пулсира, сякаш искаше да се разчупи на части и да излети. пясъчна вихрушка профуча ниско над земята и се разби в скелета на дървото, под което се бяха свили, затрупани от начупени клонки и листак.
Нещо над главите им изтрещя, вятърът се премести да духа по-ниско, в основата на дърветата и един голям клон се пльосна в средата на потока. Цялата гора започна да се люшка и скърца, съпротивлявайки се на вятъра, чуваше се остър пукот и из въздуха хвърчаха трески.
Стихията достигна връхната си точка и остана на това ниво. Скоростта на ветровете може би надхвърли шестдесет километра в час. Горе, по-високо в короните на дърветата навярно беше още по-лошо. Двете жени стояха безпомощно ниско долу, защитени от гигантските корени и наблюдаваха беснеещата буря. Чироко трябваше да крещи, за да бъде чута в ужасния шум:
— Какво мислиш, че би могло да причини всичко това?
— Нямам никаква идея — изрева в отговор Габи. — Силно локално нагряване или охлаждане? Голяма промяна на въздушното налягане? Не, не знам какво би могло да бъде.
— Мисля, че най-лошото премина. Хей, зъбите ти тракат.
— Вече не съм изплашена. Студено ми е.
Чироко също почувства студ. Температурата започна да пада. само за няколко минути от приятно хладно бе станало много студено и в момента тя прецени, че е около нулата. Като се добавеше вятъра с неговите шестдесет километра в час, работата ставаше много лоша. Двете се свиха на кълбо, но се усещаше как нещо изсмуква топлината от гърбовете им.
— Ще трябва да намерим някакъв подслон — извика тя.
Не им се искаше да напуснат убежището, което вече имаха. Опитаха да се покрият с пръст и шума, но вятърът веднага издухваше всичко.
Вече бяха сигурни, че ще умрат от замръзване, когато вятърът спря. Той не намаля постепенно, а спря рязко, като отрязан с нож и тъпанчетата на Чироко изпукаха болезнено. Ушите й заглъхнаха и тя се насили да преглътне няколко пъти, за да може да чува.
— Чудо на чудесата. Чувала съм за резки промени на налягането, но винаги съм мислила, че такова нещо е невъзможно.
В гората отново беше тихо и Чироко откри, че ако се вслуша внимателно можеше все още да чуе отмиращия дъх на стенанието. Това я накара да потрепери по начин, който нямаше нищо общо със студа. Никога не бе мислила, че има богато въображение, но стенанието, макар и невъобразимо мощно, й се стори толкова човешко… Струваше й се, че иска да легне на земята и да умре.
— Не заспивай, Роки. Появи се още нещо.
— Какво има сега!? — отвори очи тя и видя, че въздухът бе изпълнен с фин бял прашец, който бавно падаше някъде отгоре, проблясквайки на бледозелената светлина.
— Бих го нарекла сняг.
Започнаха да се движат колкото се може по-бързо, за да не им се вкочанят краката и Чироко разбра, че само липсата на вятър им дава някакви шансове. Беше студено, даже почвата бе замръзнала. Почувства се упоена сякаш бе взела наркотик. Та тя беше капитан на космически кораб! Нима бе възможно да завърши жизнения си път, влачейки се чисто гола през снежната буря?
За щастие снегът поваля още малко и спря. На някои места бе успял да натрупа не много дебела снежна покривка, но почвата бе вече по-топла и тя бързо се стопи. Скоро и въздухът започна да се затопля. Осъзнаха, че са се спасили, избраха едно сухо място на тревата и заспаха.
Когато се събудиха парчето месо бе започнало да намирисва, а коланът на Габи направо вонеше. Те ги изхвърлиха и се изкъпаха в потока. Габи успя да убие още едно от животните, които бяха започнали вече да наричат смехурковци. Беше лесно, като предишния път.
След закуската, разнообразена с някои от по-малко екзотичните плодове, се почувстваха значително по-добре. Чироко много хареса един, който имаше форма на буцеста круша, но месестата част приличаше на пъпеш. Вкусът му наподобяваше вкуса на пикантното сирене Чедър.
Чувстваше се във форма и бе готова да върви цял ден, но се оказа, че май няма накъде. Потокът, който така прекрасно им служеше като ориентир досега изчезна, погълнат от една дупка в подножието на висок хълм.