Двете жени застанаха на ръба на дупката и погледнаха надолу. Клокочеше като сифона на вана, от която изпускат водата, но през доста дълги интервали издаваше всмукващ звук, последван от нещо като дълбоко уригване. Това не се хареса на Чироко и тя побърза да се отдалечи от ръба.
— Може би съм луда — каза тя. — Но си мисля, дали от тук това Нещо, което ни погълна не черпи вода.
— Би могло. Но няма да се гмурна да видя. И така, какво следва?
— Бих искала да знам.
— Можем да се върнем обратно там, откъдето тръгнахме и да чакаме — предложи Габи, но не изглеждаше много ентусиазирана от тази идея.
— По дяволите. Мислех, че ако вървим достатъчно дълго, ще намерим някое място, от което да се огледаме по-надалеч. Мислиш ли, че цялата вътрешност на Темида е една голяма влажна гора?
— Нямаме достатъчно факти — сви рамене Габи.
Чироко се замисли. Очевидно Габи я оставяше тя да вземе решението.
— Добре. първо ще се изкачим на този хълм и ще огледаме. Ако не можем да открием нещо съществено, ще се опитаме да се изкатерим на на едно от тези дървета. Може би ще успеем да се доберем достатъчно високо, за да забележим нещо. Мислиш ли, че можем да го направим?
— Сигурно. При тази гравитация — отвърна Габи, оглеждайки ствола. — Но не мога да ти дам гаранция, че няма да си строшим главите.
— Знам. Хайде, започваме с хълма.
Хълмът се оказа доста по-стръмен, отколкото изглеждаше. На някои места се наложи да си помагат с ръце. Чироко пропусна Габи напред, понеже имаше значително повече опит в алпинизма. Беше пъргава, много по-млада и по-подвижна от Чироко и скоро тя почувства всеки месец от разликата във възрастта.
— Боже мили! Я погледни това!
Чироко бе изостанала няколко метра. Когато погледна нагоре, видя само краката и задника на Габи и то от доста необичаен ъгъл. Помисли си, че бе виждала всички мъже от екипажа голи, но трябваше да дойде на Темида, за да види Габи.
— Открихме нашата наблюдателна точка — възкликна Габи, обърна се и подаде ръка на Чироко.
Билото на хълма бе обрасло с дървета, но височината им не можеше да се сравни с тези, които останаха зад гърба им. Макар че растяха доста на гъсто и бяха оплетени с лиани, нито едно от тях не бе по-високо от десет метра.
Чироко бе поискала да изкачи хълма, за да види какво има от другата страна. Сега вече знаеше. Хълмът нямаше друга страна.
Габи стоеше на няколко метра от ръба на стръмна пропаст. С всяка измината крачка Чироко виждаше как гледката сякаш се изтегля надалеч, обхващайки все по-голяма и по-голяма площ. Когато застана до Габи, все още не можеше да види лицевата страна на пропастта, но получи ясна представа за дълбочината. Би трябвало да се измерва с километри. Усети как стомахът й се сгърчи.
Откриха нещо като естествен прозорец, оформен от една двадесетина метрова пролука между най-външните дървета. На 200 километра пред тях имаше само въздух.
Стояха на ръба на пропастта и се взираха към другия й край, през необятната шир на Темида. Отвъд нея се очертаваше тънка тъмна сянка, която най-вероятно беше пропаст, подобна на тази под тях. Над нея имаше зелена ивица, преливаща се в бяло. По-нагоре погледът се плъзгаше по сива стена, която се извиваше постепенно нагоре, докато достигне до брилянтно жълтата полупрозрачна зона на покрива.
Погледът й се спусна обратно надолу по кривината към тъмната сянка на пропастта. Под нея се разстилаше зелена равнина. Множество бели облаци плуваха на различна височина от земята. Самата земя изглеждаше равна, но, както скоро се разбра, само ако не гледаш наляво или надясно.
Чироко погледна наляво — земята се наклони към нея. Преглътна и протегна врат, после го изви опитвайки се да си докаже, че най-отдалечения край не се издигаше по-високо от мястото където стоеше.
Изпъшка, пое дълбоко въздух и се спусна на четири крака. Така май беше по-добре. Приближи се още малко към бездната и отново погледна наляво. Някъде в далечината се простираше обширна неосветена зона, наклонена към нея. Едно тъмно, черно море проблясваше в нощта и някак си успяваше да се задържи в бреговете си, без да потече към нея. Отвъд морето лежеше още една светла зона, подобна на тази пред нея. Още по-нататък панорамата се срязваше от покрива, който на това място изглеждаше силно изпъкнал към земята, съединявайки се с нея. Чироко знаеше, че това беше измама, дължаща се на перспективата. Височината на покрива бе една и съща навсякъде.
Намираха се на края на една от осветените зони, в царството на вечния ден. От дясната би трябвало да има друга тъмна зона. Чироко обърна глава надясно. Оказа се, че се намират много близо до терминаторната линия, която разделяше деня от нощта. линията не беше рязко и чисто очертана, за разлика от терминатора на някоя планета, наблюдавана от космоса, а се размиваше в една полумрачна ивица, която по нейна преценка бе широка не повече от тридесет-четиридесет километра. Едва след тази сумрачна зона започваше нощта. Виждаше се още едно море, два пъти по-голямо от предишното. Искреше, като огромен плосък диамант, сякаш бе облято с ярка лунна светлина.