Титанидата започна да се спуска по стръмното, с главата напред, пазейки равновесие, широко разперила ръце. Заподскача пъргаво, яхнала малката лавина от пръст, която предизвика и се приближи в тръс към тях. Пир съприкосновението със скалата краката й издаваха познато топуркане.
Беше около тридесет сантиметра по-висока от Чироко и тя неволно отстъпи крачка назад когато Титанидата застана до нея. Рядко бе виждала жена по-висока от себе си, но тази самка бе нещо изключително. Отблизо тя изглеждаше по-чуждоземна от всякога, именно защото части от нея бяха твърде човешки.
Редуващите се червени, оранжеви и сини райета, които Чироко бе помислила за естествена окраска, се оказаха нарисувани с боя. Извиваха се, оформяйки най-различни шарки, разположени предимно по лицето и гръдния кош. Четири ивици с формата на шеврон13 украсяваха корема малко над мястото, където би трябвало да бъде пъпа, ако имаше такъв.
Устата бе голяма, а носът се разливаше леко в основата, но тъй като лицето бе достатъчно широко, изглеждаха симетрични. Очите й, огромни и влажни, се разполагаха необичайно далеч едно от друго. Ирисите бяха брилянтножълти с радиално разположени зелени жилки обграждащи големите зеници.
Очите до такава степен поразиха Чироко, че тя едва не пропусна да забележи най-нечовешката особеност на лицето. Предметите, които при пръв поглед помисли, че са някакви странни цветя, затъкнати зад ушите се оказаха самите уши. Щръкналите им краища се извиваха над темето.
— Казвам се До Диез… — изпя тя поредица от различни по продължителност мелодични звуци в тоналност до диез.
— Какво каза сега? — прошепна Габи.
— Тя каза, че се нарича… — изпя името и забеляза как ушите на Титанидата щръкнаха.
— Но аз не мога да й викам така — запротестира Габи.
— Викай й До Диез. Няма ли да млъкнеш най-после? Остави ме да говоря с нея! — скастри я тя и отново се обърна към Титанидата.
— Казвам се Чироко или капитан Джоунз — запя Чироко. — А това е моята приятелка Габи.
Лицето на съществото не промени изражението си, но за сметка на това ушите бяха достатъчно красноречиви. Те клепнаха надолу и почти опряха в раменете.
— Шеер-ах-що-ил-икап-итен-жонз — лицето й се изкриви от усилието да произнесе всичко това монотонно, имитирайки Чироко. В края изпусна дълбока въздишка. Беше странно да се види как при това ноздрите й се разшириха издишвайки със сила въздуха, докато гръдният кош не помръдна. — Това е дълго име, но да ме извиниш, в него няма мелодия. В живота ти сигурно няма никаква радост, щом си се нарекла с такова мрачно име.
— Нашите имена са избрани за нас — отговори Чироко, чувствайки се ужасно неловко. Бе постъпила глупаво, като изговори по този начин името си, вместо да изпее някакъв свободен превод. — Нашата реч не е като вашата и гърлата ни не са така дълбоки.
До Диез се засмя, досущ като човешко същество.
— Наистина, вие говорите с гласа на тръстикова свирчица, но аз ви харесвам. Искам да ви поканя на гости при моята задна-майка. Съгласни ли сте?
— Бихме приели поканата ти, но един от нас е ранен много лошо. Нуждаем се от помощ.
— Коя от вас? — изпя Титанидата. Ушите й запърхаха учудено.
— Не сме ние, друг е. Той сега лежи и коста на крака му е счупена. — Бе забелязала, че в езика на Титанидите има местоимения с конструкции за мъжки и женски род. Някои от фрагментите на песента означаваха буквално мъж-майка и жена-майка, а в главата й се въртяха и други съвършено неправдоподобни концепции.
— Костта на крака му — пропя До ДИез, и ушите й се раздвижиха като някакъв сложен семафор. — Ако предположението ми е вярно, това е доста сериозно за раса като вашата, която не може да подменя крайниците си. Веднага ще повикам Лечителя — тя повдигна гегата си и изпя една сбита музикална фраза в малкото зелено топче на края на жезъла.
Очите на Габи се разшириха.
— Те имат радио? роки, кажи ми какво става?
— Тя каза, че ще извика доктор… И че имам тъпо име.
— Що за доктор е това? Да не би да е член на Американската Медицинска Асоциация?
— Мислиш ли, че не знам какво правя? — изсъска ядно Чироко. — Бил изглежда много зле, по дяволите! И даже ако този доктор има само конски хапчета или каквото и да е там друго дъра-бъра, няма да стане по-лошо ако го прегледа.
— Това вашата реч ли беше? — попита До Диез. — Или имате нарушения в дишането?
— Това е начинът, по който разговаряме и аз…
— Моля да ми простите. Моята задна-майка винаги е казвала, че трябва да се науча да бъда тактична. Аз съм на… — тя изпя числото двадесет и седем и фрагмент, обозначаващ период от време, който Чироко не можа да преобразува в земни единици — и освен генетичното знание, имам да уча още много.