Чироко разрови раницата, побирайки нещата, които можеха да използват. Остави провизиите и оръжията, а всичко останало изхвърли през ръба. На площадката в бездната под тях.
— Много добре знаеш, че ако го оставиш жив след време ще ни последва.
— Би могъл. Но аз ще се погрижа това да не стане. Ще трябва да го хвърлим и него.
— Тогава защо по дяволите аз го…
— С този парашут. Развържи му краката.
Започна да го привързва към ремъците. Когато прекара два от тях под чатала той отново изстена и Чироко отвърна поглед от това, което Габи бе направила там.
— Мислех, че ме е убил — казваше в този момент тя, завързвайки последния възел на бинта. — И щеше да го направи, ако не бях си обърнала главата.
— Много ли е лошо?
— Не е дълбоко, но ужасно кърви. Успя да ме зашемети. Цяло щастие е, че бях твърде слаба, за да се движа след него… след… — носът й потече и тя го избърса с опакото на ръката. — Съвзех се доста бързо и първото нещо, което видях беше, че се е надвесил над тебе.
— Радвам се, че се свести точно тогава. След това обаче, аз оплесках всичко. Благодаря ти, че пак ми спаси задника.
Габи я погледна мрачно и тя веднага съжали, че бе използвала точно тези думи. Изглежда, че момичето почувства лична отговорност за това, което се бе случило. Чироко си помисли, че съвсем не е било лесно да лежиш неподвижно и да гледаш как някой изнасилва човека когото обичаш.
— Защо го остави да живее?
Погледна надолу към Джен и усети как в нея внезапно се надига изгаряща омраза, но успя да се овладее.
— Аз… Ти знаеш, че преди никога не е бил такъв.
— Напротив — не знам. Винаги си е бил едно похотливо животно. Само че преди умееше да се контролира.
— Всички ние сме. И постоянно го подтискаме, но той явно не е могъл повече. Говореше ми като едно обидено малко момче — не разгневено, а просто обидено, затова че не му разрешават да прави каквото си иска. Нещо му се е случило след катастрофата, също както се случи и на мен… на теб.
— Но ние не се опитваме да убием някого. Виж какво, добре ще го спуснем долу с парашута. Съгласна съм. Но мисля, че тестисите му трябва да останат горе. — тя извади ножа и го претегли в ръка, но Чироко поклати глава.
— Не. Никога не съм го харесвала, но можех да го понасям. Беше добър пилот и си вършеше работата както трябва и сега, когато той полудя и… — щеше да каже, че отчасти отговорността е и нейна, че Джен никога не би полудял, ако бе запазила кораба, но реши, че е по-добре да не го прави.
— Давам му шанс заради това, което беше — продължи след малко тя. — Каза, че там долу има приятели. Може би просто си въобразява, но може би е вярно и те ще го намерят. развържи му ръцете.
Габи разряза въжетата. Чироко стисна зъби и го блъсна с крак. Джен започна да се плъзга надолу, изглежда усети какво става, защото закрещя, когато парашута се повлече след него и изчезна зад кривината на кабела.
Не си направиха труда да видят дали парашута се отвори.
Двете жени дълго време останаха съвсем неподвижни. Чироко се страхуваше да каже нещо. Страхуваше се, че ако си отвори устата няма да може да се сдържи и ще започне да плаче, а сега не беше време за това. Трябваше да се погрижат за раните си.
Раната върху гърба на Габи не беше много дълбока. Би трябвало да я зашият, но всичко, което можеха да направят засега бе да я почистят с дезинфектант и да я забинтоват. На челото й щеше да остане белег за цял живот.
На Чироко също щяха да й останат белези, от удара в пода на замъка. Имаше още две рани — една резка от средата на брадичката до лявото ухо и още една отзад на плешката. Срезовете обаче не бяха дотолкова дълбоки, че да я разтревожат.
Помогнаха си една на друга, нагласявайки раниците и Чироко погледна нагоре към останалата част от кабела, която трябваше да изкачат, за да стигнат до спицата.
— Мисля, че е по-добре да се върнем обратно в замъка и да си починем, преди да се заемем с това. — каза мрачно тя. — Два-три дена. Трябва да си възвърнем силите.
Габи също погледна нагоре.
— Съгласна съм. Но мисля, че тази част от пътя ще бъде по-лесна. Докато ви влачех насам открих стълба.
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
Стълбището се появяваше изпод една купчина пясък в най-горния край на стъкления замък и тази част от него, която можеше да се види се простираше права като стрела. Изглежда, че бе изсечено в самия кабел. Всяко стъпало беше широко метър и половина и четиридесет сантиметра високо.
След като Чироко и Габи повървяха известно време по него, започнаха да мислят, че в действителност може да не им бъде от голяма полза, защото изви на юг към страната на кабела, която се закриваше надолу към пропастта и може би не след дълго придвижването по него щеше да бъде невъзможно.