За тяхно учудване, обаче стъпалата си оставаха все така хоризонтални и скоро осъзнаха, че всъщност се изкачват по дълга терасирана издатина, отстрани на кабела. Отляво се издигаше огромна стена, а на метър и половина в дясно зееше почти отвесен склон. Нямаше перила, нито някакви други осигурителни съоръжения. Трябваше през цялото време да се притискат плътно до стената, изтръпвайки при всеки по-силен порив на вятъра.
Издатината започна да се превръща в тунел. Това ставаше много постепенно. Отдясно все още имаше пропаст, но стената отляво все повече и повече се изкривяваше над главите им. Пътеката извиваше под кабела.
Чироко се опита да си представи точа странно стълбище — винаги водеше нагоре, но обикаляше отвън кабела като тирбушон.
След като изкачиха около две хиляди стъпала се оказаха в пълна тъмнина.
— Стълби — промърмори Габи. — Направили такова нещо и му сложили стълби. — Бяха спрели за да извадят лампите от раниците. Тя напълни своята с гориво и подряза фитила. Решиха, че ще си светят само с едната лампа, надявайки се газта да стигне докато отново излезнат на светло от другата страна на кабела.
— Може да са били леко чалнати — предположи Чироко, после драсна клечка и я поднесе към фитила. — Повече ми прилича на аварийно стълбище, в случай, че спре захранването.
— Както и да е — заяви Габи. — Радвам се, че ги има.
— Вероятно, ги има и по целия път до тук, но надолу са покрити с почва. Ясно е, че много отдавна никой не се е грижил за това място.
— Сигурно е така както казваш. — Габи повдигна нагоре лампата и погледна напред, после назад, където все още можеше да се забележи тясна ивица светлина. Очите и се присвиха.
— Виж какво, като че ли тук пътя прави чупка. Дотук следваше извивката на стената, но сега рязко завива наляво и върви право навътре.
— Чироко проследи сама с поглед тунела и се увери, че Габи е права.
— Изглежда, че ще пресечем право през центъра на кабела.
— Да? Спомняш ли си Къщата на ветровете? Всичкия този въздух, който се всмуква минава тук някъде.
— Ако този тунел води към мястото през което тече въздушния поток щяхме вече да го знаем. Срещу нас отдавна би трябвало да духа вятър.
Габи разгледа още веднъж издигащото се стълбище осветено от трепкащия пламък на фенера, после шмръкна няколко пъти.
— Доста е топло тук. Питам се дали по нататък няма да стане още по-горещо.
В този момент Габи политна и пръстите й за малко щяха да изтърват лампата. Чироко сложи ръка на рамото й.
— Добре ли си?
— Да. Аз… не, по дяволите. Не съм.
Облегна се върху топлата стена на коридора и прошепна:
— В колената ми се появи някаква слабост и имам световъртеж — повдигна свободната си ръка пред очите — пръстите й леко трепереха.
— Може би един ден почивка не беше достатъчен — Чироко погледна часовника си, после нагоре по коридора и се намръщи. — Надявах се, че ще излезем навън от другата страна на кабела и ще успеем да се изкачим обратно върху него преди да спрем за почивка.
— Мога да го направя.
— Не. — реши окончателно Чироко. — Вече не мисля, че трябва да бързаме толкова. Въпросът е дали да направим лагера тук в коридора, където е много горещо, или да излезем навън.
Габи погледна назад, припомни се бедната и вертикалния склон, които бяха останали много стъпала зад тях и каза:
— Нямам нищо против да се поизпотя малко.
Имаше някакъв особен чар в това да запалят огън, даже когато въздухът наоколо бе непоносимо горещ. Разбирайки се мълчаливо, без да обсъждат въпроса, чироко измъкна наръч съчки и мъх от раниците. Докато вършеха рутинната работа по устройството на малкия лагер и двете хвърляха нетърпеливи погледи към него. Извадиха паници и ножове и потърсиха провизии за да приготвят нещо за вечеря.
„Добър екип сме“ — помисли си Чироко, докато гледаше как Габи реше на ситно зеленчуци върху остатъците от снощната яхния, които вече къкреха на огъня. Ръцете и бяха малки и сръчни, а дланите — изцапани с кафеникава кал. Не можеха повече да хабят вода за миене.
Момичето обърса веждата си с опакото на ръката, погледна към нея и се усмихна колебливо. Едното й око бе почти закрито от бинтовете. Когато Чироко се усмихна в отговор, лицето на Габи трепна и тя цялата засия, после гребна с лъжицата от яхнията, сръбна звучно и примлясна с уста.
— Тия репички или как, там ги казват, са най-добри когато се остават да хрупкат — отбеляза тя. — Подай си чинията. Тя и сипа щедро една огромна порция, после двете седнаха една до друга на земята и започнаха да се хранят.