— Засега това е достатъчно. — От гърдите на момичето се изтръгна една мека въздишка.
Чироко помисли, че пак ще се разплаче, но тя не заплака, а бързо се притисна към нея и я целуна по врата.
— Животът е много труден, нали? — попита тя и гласът й потрепери.
— Такъв е. Хайде да заспиваме.
Малкият им лагер бе заел само три стъпала. На най-горното лежеше Габи, на следващото неспокойно се мяташе и въртеше в съня си Чироко, а на стъпалото под нея бавно угасваше жаравата.
Чироко изкрещя в нощта и се събуди в пълна тъмнина. По тялото и се стичаха струйки пот докато чакаше ножът на Джен да я прониже. Габи я притисна към постелката и я държа така докато кошмарът премине.
— От колко време си тук? — попита Чироко.
— Откакто пак започнах да плача. Благодаря ти, че ми разреши да дойда при теб.
„Лъжкиня“ — помисли си тя и се усмихна.
Изкачиха още хиляда стъпала, почувстваха, че става много горещо — толкова горещо, че стените не можеха да се докоснат с ръка, а подметките на обувките им започнаха да парят. Знаейки, че до центъра на кабела има още най-малко хиляда стъпала, а именно от там нататък можеха да очакват въздухът да стане по-хладен, Чироко почувства вкуса на поражението.
— Още хиляда стъпала — каза тя. — Ако можем да ги изминем, разбира се. В случай, че не започне да става по-хладно, връщаме се назад и ще опитаме да се изкачим отвън. Беше й ясно обаче, че отвън кабелът вече бе много стръмен, а и дърветата бяха започнали да се срещат необичайно рядко при това раздалечени едно от друго. Осемдесет градуса наклон можеше да се окаже непосилна задача за тях.
— Както кажеш. Една минутка, искам да си сваля ризата. Цялата е полепнала по мен.
Чироко също се съблече и продължиха да се изкачват през горещата пещ.
След петстотин стъпала отново се облякоха, а след още триста им се наложи да отворят раниците си и да извадят палтата.
По стените се бе образувал лед, а под краката им захруска сняг. Спряха, за да надянат ръкавици и да нахлупят качулките на анораците. Наоколо бе станало очудващо светло — светлината на лампата многократно се отразяваше от белите, заледени стени и ясно се виждаше как дъхът им се кондензира на ледени кристалчета. Поглеждайки напред установиха, че коридорът постепенно се стеснява.
— Още хиляда стъпала? — предложи Габи.
— Сякаш четеш мислите ми.
Скоро ледът, който ставаше все по-дебел принуди Чироко да ходи с наведена глава и не след дълго да падне на четири крака. В коридора отново бързо притъмня, защото Габи, която водеше отпред държеше лампата пред себе си. Чироко спря и задуха във вкочанените си длани, после легна по корем и запълзя.
— Хей! Заклиних се! — беше доволна, че гласът й не прозвуча паникьорски. Уплаши се, но в същото време знаеше, че може да се освободи, ако изпълзи назад.
Дращенето отпред спря.
— Разбрах. Точно тук не мога да се обърна, но ми се струва, че по-нататък става по-широко. Ще избързам напред, за да проверя дали е така. Двадесетина метра. Става ли?
— Върви. — каза одобрително тя и се заслуша в звуците, които постепенно се отдалечаваха. Тъмнината я обгърна от всички страни. Помъчи се да се придвижи още малко, но не можа да напредне нито един сантиметър. Хладна пот изби по челото й, когато светлината я заслепи — Габи се беше върнала. По веждите й имаше полепнали ледени кристалчета.
— Това тук е най-лошото място.
— Тогава трябва да премина по някакъв начин. Не съм дошла чак до тук, за да заседна като коркова тапа в гърлото на бутилка.
— Видя ли, шишко какво става, като ядеш толкова много бонбони.
Габи се опита няколко пъти да я извлече, но не успя, така че тя се върна назад и извади бронзовия пикел от раницата. Изсече леда отстрани, за да разшири малко отвора и опитаха отново.
— Изпусни всичкия си въздух — предложи Габи, придърпвайки я с ръце, докато най-накрая успя да я измъкне.
Зад тях едно голямо плоско парче лед, около метър дълго, падна от тавана и се плъзна шумно надолу към светлината.
— Разбра ли защо този проход е останал отворен — обади се Габи. — Кабелът е гъвкав и когато се поклаща ледът тук вътре се чупи.
— Така е, а и отзад идва топъл въздух. Хайде, стига сме запушвали прохода. Мърдай!
Скоро вече можеха да вървят прави, а още малко след това ледът просто се превърна в още един неприятен спомен. Свалиха палтата и се запитаха какво ли е следващото изпитание.
Бученето започна да се чува, след като изкачиха още около 400 стъпала. Колкото продължаваха по-нататък вибрациите се усилваха и бе нормално да се предположи, че някъде зад стените на тунела работеха огромни машини. Една от стените беше гореща, но не колкото тези покрай които вече бяха минали.