— Боже! Нети! — възкликна Дан. — Толкова си умна! Как така аз не се сетих?
Тримата се завърнаха на Капитанския мостик.
— Как ще я извадим от режим „Неизпълнение“? — попита Болфас експерта по обезвреждане на бомби.
— Единствената ни надежда е да намерим липсващата централна сърцевина на интелигентната система на кораба — отговори експертът. — Успеем ли да я монтираме отново, вероятно ще мога да обезвредя бомбата. Иначе тя ще избухне след шест дормилионски дни.
Болфас се обърна към събралия се екипаж:
— Мъже! Чухте колко е сериозно положението. Ясака, любимият ни дом, беше съсипана от строежа на този Звезден кораб и от отказа на блеронтинците да изплатят дълговете си. Ние строихме с вяра. Изложихме на риск целия си начин на живот, за да построим най-славния и най-прекрасен космически кораб, който Галактиката е виждала. Блеронтинците предадоха доверието ни. Единственият шанс нашият свят да си върне предишното благоденствие е да запазим Звездния кораб „Титаник“. Ако тази предателска бомба го взриви, бъдещето на нашия свят е наистина мрачно.
Ето защо ви заповядвам отново да претърсите кораба. Знам, че го преровихте до последния сантиметър, но тази липсваща сърцевина все трябва да е някъде на борда и ние сме длъжни да я намерим…
В този миг от високоговорителите се разнесе писък.
— Люси! — възкликна Дан.
Налага ми се да ви обясня какво се случи с Люси и Журналиста след кратката престрелка пред Преддверието. В мига, в който Нети, Дан и ефрейтор Инчбиуиглит се спуснаха подир оттеглящите се блеронтинци, Журналиста награби Люси и я набута в една странична стая до Големия осов канал.
— Какво, по дяволите, правиш, Жу?! — възкликна Люси, макар че то си беше съвсем ясно: Журналиста разкопчаваше копчетата на деловия й костюм на ситно райе по възможно най-бързия начин, като в същото време се опитваше да провери доколко надълбоко може да завре езика си в ухото й.
— Жу! — викна Люси. — Престани!
— Не! Не! Не! — изстена Журналиста. — На нас, блеронтинските мъжкари, след като се възбудим веднъж, са ни нужни много-много години — понякога цял живот — докато възбудата ни спадне!
— За какво говориш, Жу?
— Омъжи се за мен, Люси! — извика Журналиста и зарови лице във вече изложения й на показ сутиен.
— О, да! Да! Да! Да! — извика тя.
— Грааа — извика нещо друго.
— Можем да се оженим, да вдигнем хубава бяла сватба със сватбена торта, Дан да му дръпне една „реч на кума“ и да си имаме меден месец! — възкликна Журналиста.
— Грааа!
— Мили Жу! — прошепна Люси просълзена. — Какво правя аз? Какво говоря аз? — Адвокатското образование на Люси изведнъж беше започнало да се обажда: „Не прави нищо, за което после може и да съжаляваш.“ — Но аз ще се женя за Дан! Ще правим хотел! Какво беше това „грааа“?
— Грааа! — обади се онова, дето грачеше.
— Е, това беше! — възкликна Журналиста и изведнъж от тъмните ъгли на стаята изхвърча едър папагал и кацна на рамото му. Точно тогава Люси писна и щом писна — де късмет, де! — неволно натисна с длан копчето на интеркома и в резултат на това писъкът й бе препредаден из целия Звезден кораб „Титаник“.
— Грааа! — рече папагалът. — Мръсен гаден гений!
На Капитанския мостик Болфас наостри уши.
— К’во изграчи тоя папагал?
— МРЪСЕН ГАДЕН ГЕНИЙ! — кресна папагалът по интеркома.
— Папагале! — викна капитан Болфас. — Какво искаш да ни кажеш?
— Мръсен гаден гений! — повтори папагалът.
— ПАПАГАЛЕ! — кресна Болфас в интеркома. — Ние търсим липсващата сърцевина от централната интелигентна система на мозъка на Титания, ти да знаеш къде е?
Последва тишина.
— ПАПАГАЛЕ! — кресна Болфас, но Люси бе отместила ръката си от бутона на интеркома и сега я използваше, за да гали лицето на Журналиста, сякаш гладките му черти бяха гадателска кристална топка.
— Защо капитан Болфас толкова се интересува от думите на папагала? — обърна се Нети към ефрейтор Инчбиуиглит.
— Според ясаканската традиция — прошепна ефрейтор Инчбиуиглит — папагалите са вестители на истината. Имаме такава поговорка: „Устами младенца и папагала.“
Междувременно Люси се чудеше защо ли е отговорила с „да“ на всичко, което току-що Журналиста й бе предложил. Вероятно съм направила голяма грешка, мислеше си тя. Само да можеше да види бъдещето в тия странни оранжеви очи!
— Ти си луд! — рече тя.
— Оххх! — изстена Журналиста, както си дъвчеше презрамките на сутиена й.
— Ахх! — рече Люси.
— Хаааа! — измърмори Журналиста.
— Ъх-хъъ… — отвърна Люси.