— Ох! Оооох! Ааах! — въздъхна една от репортерките и се премести на другата половина от дупето си.
Но Леовинус почти не я забеляза. Беше твърде притеснен от чувството, че цялата пресконференция се е изплъзнала от контрол. И наистина, тя като че ли устремно летеше към някакъв катастрофален изход, който трябваше да се избегне на всяка цена — дори и това да означаваше да се въздържи от възхитителното питие с възхитителните репортерки. Във всеки случай знаеше как би свършила една такава срещичка: скоро щеше да открие, че усмивките им го дразнят, кротките им погледи са се превърнали в изпитателни волтови дъги, заредени с баналност и той щеше да избяга отчаян и разочарован. Винаги ставаше така. Защото дълбоко в себе си Леовинус знаеше, че никоя не е достатъчно добра за него. И защо да минава пак през всичко това?
Леовинус колебливо се изправи.
— Благодаря — рече и си излезе.
Най-великият гений на века си излезе, без дори да кимне на репортерките. Направо да не повярваш.
Въпреки възрастта, съвършенството и гениалността си Леовинус далеч не винаги проявяваше разум. Той си имаше свои страсти. Те се надигаха от вътрешността на самото му същество и надвиваха величествения му мозък както холера залива града. И далеч не всичките му страсти се въртяха около младите репортерки. В момента единствената му всепоглъщаща страст беше Корабът. Величественото творение. Сияйната слава на живота му.
От последния нещастен случай насам на Леовинус не му се пътуваше в чужбина; отчасти защото ставите му се бяха посхванали, а отчасти и затова, че не искаше да го виждат без вежди. Беше доста суетен. Ето защо имаше навика да следи работата по построяването на кораба чрез виртуална реалност и телеприсъствие — блеронтинските учени ги бяха довели и двете до такова съвършенство, че понякога беше трудно човек да се сети кое беше истинското, особено ако си вече на годинки, а пък в акъла ти се въртят зелени устни и цепки.
Защото вече от много месеци умът на Леовинус беше обзет точно от това — но не от цепките в деколтетата на младите репортерки. Не. Леовинус беше обсебен от цепката между потоците от данни, когато те се разклоняваха в случайни мисловни полета; цепката между невроконекторите, щом се подреждаха в банката с памет и в системата за обработване на сетивните усещания, от цепките между сепаратори и транссъединители, които свързват и разделят двата жизненоважни процеса: мисъл и чувство. Той беше обсебен от сърцето на кораба. Беше го кръстил Титания.
Титания беше сърцето, умът, духът, душата на кораба.
Разбира се, управлението му изискваше масивна киберразумна система, но, както вече знаем, разумът, лишен от емоция, е нефункционален. Колкото и да му сече акълът на един робот или компютър, той може да върши само каквото му кажат и после — край. За да продължи да мисли, той трябва да го иска. Трябва да бъде мотивиран. Ако не можеш да чувстваш, не можеш и да мислиш. Така че разумът на кораба трябваше да бъде проникнат от емоция, да притежава личност. И името на тази личност беше Титания.
Звездният кораб беше творение на Леовинус. Титания — също.
На Леовинус му харесваше да си работи вкъщи, докато се бе съсредоточил върху това живо сърце на кораба, но сега осъзна, че не е стъпвал на самия кораб от… дори не помнеше откога!
И така, онази нощ след пресконференцията облече дълго палто от косми на снорк и се отправи към Дока за сглобяване, където шедьовърът му стоеше и чакаше да го изстрелят на другия ден.
Преди това му се бяха обадили мениджърът на проекта, Антар Бробостигон и главният счетоводител Друут Скралионтис И двамата бяха преизпълнени с такава благодарност, че ги е защитил на пресконференцията и така разпалено го убеждаваха как щяло да мине изстрелването, че Леовинус усети как ни в клин, ни в ръкав в ума му се завъртяха думите „папагалски курешки“.
Той се промъкна незабелязано през служебния вход и зачака в тъмното, докато най-накрая видя как роботът пазач спря да си почине по програма (както постановяваха законите на Блеронтин). После притича през открития преден двор и изчезна в сенките на бараките, където живееха работниците. Не че нямаше пълното право да се намира тук, но просто искаше да си спести тържеството по посрещането, официалната обиколка с гид и изобщо цялата шумотевица, придружаваща официалните му визити. Искаше да остане насаме със своето творение.
Вдигна поглед. Докът за сглобяване се издигаше високо-високо в нощното небе. Протягаше се цял километър и половина нагоре, а Корабът, неговият Кораб, неговата рожба, се издигаше още на километър над него, готов да излети на другия ден точно в дванайсет часа.