— Ааааааааа! АААА! — тя подбираше думите си много внимателно.
Журналиста се бе съсредоточил върху управлението. Дан трепереше.
— Добре — продължи Нети. — Имаме дванайсет часа да намерим Леовинус. Разполагаме с две възможности: първо, да напипаме следата му някъде тук и второ, Найджъл.
— Найджъл?! — наежи се Дан. Как така тази прекрасна жена можеше все още да се сеща за тоя тъпанар?!
— Той е единственият човек, за когото знаем със сигурност, че е присъствал, когато Леовинус е излязъл от кораба. Може и да го е видял… може дори да знае къде се намира той в момента!
— Нети! Ти си гений! — възкликна Дан.
— Аааа! Оооо! — добави Люси.
— Предлагам вие двамата с Люси да се поразтърсите тук, а Жу да ме закара до Лондон, за да потърся Найджъл — Нети вече беше измислила всичко. Само след няколко минути ракетата стовари Дан и Люси в една усамотена алейка зад хотела, в който нощуваха предния път, а само след още минутка Нети и Журналиста летяха към шосе М 40.
Когато стигнаха до магистралата, вече беше започнало да се разсъмва.
— Не искаме полицията да ни гепи, нали така? — мислеше Нети на глас — По-добре да се престорим, че се возим в най-обикновена кола — да речем, японска имитация на някоя италианска марка. Можеш ли да я караш тая пущина само на няколко сантима от земята?
— Абсолютно! — отговори Журналиста и смъкна ракетата над празното шосе Б. Трябваха му само няколко секунди да й хване цаката как да я задържи стабилна на такава малка височина. Успя.
— Ще е добре и да намалиш с една идея скоростта, Жу — предложи му Нети. — Двеста и деветдесет километра в час е малко множко за тия завои.
Когато се вмъкнаха в скоростното платно на М 40, Журналиста бе успял да смъкне скоростта до някакви си сто и трийсет километра в час и доста сносно внушаваше впечатлението за най-обикновено (макар и с много биещ на очи дизайн) моторно возило. Нети се надяваше само никой да не забележи, че нямат колела.
Бяха улучили точно часа пик и повечето шофьори изобщо не гледаха къде карат, докато пъплеха към центъра на Лондон. Най-прекрасното задръстване обаче беше запазено за живописния участък след завоя Ъксбридж. Там ремонтираха пътя и часът пик просто се сецна и замря.
— Пурпурен Пангалин! — изруга Журналиста. — Що за транспортна система е това? Колкото по-населено става, толкова по-бавно върви! Що за гений го е измислил?! — възмущаваше се съвсем искрено той.
— Е, няма друг начин, нали? — Нети най-изненадващо за самата себе си се юрна да защитава правото на своята планета на пътни задръствания.
— Разбира се, че има! — избухна Журналиста. — Трябва да разработите система, при която колкото по-населено става, толкова по-бързо да се върви! Толкова е просто!
Нети почукваше по таблото на ракетата и се усмихваше на всеки, който им отправяше странен поглед. Усмивката й открай време беше най-добрият начин да ги накара да се извърнат. Освен това все по-често поглеждаше часовника си. Времето им изтичаше.
Задръстването се премести с един сантиметър по-близо до Лондон.
— Искам да кажа, една транспортна система със средна скорост само мъничко над статичната всъщност изобщо не е транспортна система! — пенявеше се Журналиста. — По-скоро е система за складиране!
— Добре. Давай! — Нети изведнъж заговори решително. — Винаги съм си го мечтала!
— Какво?
— Вдигни я нагоре! Никой не ни гледа!
И, разбира се, когато Журналиста изстреля ракетата нагоре във въздуха и се понесе над колите, като че ли никой не забеляза. Минаха задръстването и той отново я сниши над откритото шосе. На шофьора, пред който се приземиха, никак не му вървеше в брака. Той тъкмо бе потънал в мрачни мисли за това, какво ли ще стане, ако жена му никога не се върне от ски-ваканцията. Сигурно щеше да забегне с инструктора, за да развъждат английски овце и да сервират английски чай на туристите през лятото. Обаче децата… Щеше да му се наложи всеки ден сам да ги води на училище и нямаше да може да остава след работа в офиса да омайва новата секретарка… И точно в този миг пред него най-внезапно цъфна спортна кола.
— Исусе! — възкликна той и неволно кривна леко. — Изобщо не забелязах кога ме изпревари! Божичко! С каква скорост карат тия, бе?!
И чак когато спортната кола изфуча нататък по лентата за скоростно движение, той забеляза, че тя май няма колела.
— Я се стегни! — скастри се сам. — Май започнаха да ти се привиждат разни работи!
Точно стигнаха до надлеза за Уестуей и ново задръстване препречи пътя им.
— О, не! — изпъшка Нети.