В изяснения лъх,
Кога се рони на земята
Утехата роса,
Невидима, нечута —
Че леки тя обувки носи,
Утехата роса, кат всички утешителни души —
Ти помниш ли, сърце горещо,
Как някога жадува
За росните сълзи небесни,
Жадува знойно морна,
Кога в обраслите посърнали пътеки
През черни дървеса
Злокобно вечерното слънце
Следеше те с блестящи погледи злоради?
За истина борец — ти? Тъй
Посрещаха ме с присмех те,
Поет — и нищо друго!
Звяр, граблив, лукав, пълзящ,
Който лъже
Съзнателно, по воля лъже,
За плячка алчен,
Зад пъстра маска скрит,
Сам себе маска,
Сам себе плячка
И туй — за истина борец?…
Глумец! Поет!
Заплел език зад маска на глумеца,
И неговата пъстра реч, гъмжаща
По призрачен мост от думи
По ослепителна дъга от лъжи
Между фалшиви небеса
И земи фалшиви
Похитена, заскитана —
Глумец! Поет!
И туй — за истина борец?…
Не тих и вкаменен, не гладък и студен,
Превърнат в образ,
В божи стълп,
Не поставен пред храм,
На някой бог придверник:
Не? Злобник той на истината пред лика —
Не в храм — в пустиня у дома си,
И бърз, и смел,
И смятащ се навред,
Сред пъстрокожи зверове живеещ
Греховно здрав, красив, изменлив,
Вървиш ти с похотлив стон
Блаженонасмешлив, блаженопъклен,
Блаженокръвожаден,
Граблив, взиращ се вървиш…
Или подобен на орел, що дълго,
Дълго в пропасти взрян
В своите пропасти…
— О, как се долу там
Все в глъб и все навътре
На глъбини във глъбината вие! —
И пак
Изведнъж,
Вби полет надолу
И стадото налетя.
Горен от глад
И алчущ за овце,
Гневен за всичките овчи души,
Злобогневен към всичко, що гледа
Благочестиво, овче, къдроруно
И глупаво, към всичко задоено
С млекото на овче благодушие
Такива орлови, тигрови
Са гордите копнежи на поета,
Са твоите копнежи.
Прибулени с хиляда маски,
И твоите, глумец! Поет!
Ти, който виждаш у човека
бог и овца —
в човека бога да разкъсаш,
А също и овцата,
Със смях да ги разкъсаш —
Това, това е твоето блаженство!
На тигър и орел блаженство!
И на поет, и на глумец блаженство! —
В изяснения лъх,
Когато сърпът на луната
Зелен сред пурпурни зари
Промъква се ревниво:
— Враждебно към деня,
При всяка стъпка тайно
Нависналите рози той прерязва,
Додето паднат бледи
Надолу в нощний мрак:
Тъй паднах сам аз нявга
На свойта правда от беса,
И на деня си от копнежа,
И морен от деня, от светлината болен,
— аз паднах долу, във вечер, в сянка:
От истина една
Обжегнат и жадуващ:
— ти помниш ли, сърце горещо,
Тогава как жадува? —
Че съм изгнан,
От всяка истина изгнан
Глумец!
Поет!
Тъй пя магьосникът и всички, които бяха сбрани, влетяха като птици неусетно в мрежата на неговото хитро и мрачно сладострастие. Само съвестният духом не бе хванат: той бързо отне арфата от магьосника и викна:
„Въздух! Нека чист въздух влезе вътре! Нека Заратустра влезе вътре! Ти правиш тая пещера задушна и отровна, ти, зъл стар магьосник!
Ти съблазняваш, ти, фалшив, изтънчен, към непознати страстни желания и пустини. И тежко, когато такива като тебе говорят за истината и й придават важност!
Тежко на всички свободни духове, които не са нащрек пред такива магьосници! Изгубена е тяхната свобода: ти учиш и мамиш назад в тъмници, ти, стар мрачен дявол, в твоята жалба звучи подмамлива свирка, ти приличаш на ония, които със своята похвала на целомъдрието тайно канят към разврат!“