Пустинята расте: тежко на тоз, що в себе си таи пустини!
Пробуждане
След песента на скитника и сянката пещерата изведнъж се изпълни с шум и смях: и тъй като събраните гости говореха всички наведнъж, и оселът също, при такова едно поощрение не стоя мирно, малко отвращение и чувство за присмех обзе Заратустра към неговите гости: макар и да се радваше на тяхната веселост.
Че тя му се стори една поличба за оздравяване. Тъй се измъкна той навън на свобода и рече на своите животни:
— Къде се дяна тяхната неволя? — рече той и вече сам си отдъхна от своята малка досада. — При мен те се отучиха, както ми се струва, да викат за помощ!
Макар, за жалост, да не са се отучили от вика. — И Заратустра запуши ушите си, че тъкмо и магарешкото И-А се вмеси чудно в радостните ликувания на тия висши човеци.
Те са весели — почна отново той, — и кой знай? Може би за сметка на стопанина; и макар да се научиха от мен да се смеят, все пак не моя смях научиха те.
Но що от това! Те са стари хора; и оздравяват посвоему, те се смеят посвоему; ушите ми са понасяли по-лоши неща и не огрубяха.
Тоя ден е една победа: той се отмахва вече, хвръква духът на тежестта, старият ми смъртен враг! Как хубаво иска да свърши тоя ден, който почна тъй лошо и тежко!
И той иска да свърши. Вече иде вечер: над морето лети той, добрият ездач! Как се люлее, блаженият, който се връща у дома на своите пурпурни седла!
Небето ясно гледа, светът лежи дълбоко: о, всички вие, чудни хора, които дойдохте в моя дом, струва си да се живее при мен!
Тъй рече Заратустра. И пак се счу викът и смехът на висшите човеци от пещерата; тогава той почна отново.
— Те хапят, мойта стръв действа, също и от тях се махва врагът им, духът на тежестта. Учат се вече сами на себе си да се смеят: чувам ли добре?
Моята храна за мъже действа, моите сочни силни мъдрословия: наистина аз не ги нахраних със зеленчук, що издува! А с храна на воин, с храна на завоевател; нови желания събудих аз.