Моето старо сърце скача и подскача, че на земята има нещо за почитане. Прости това, о, Заратустра, на едно набожно папско сърце!
— И ти — рече Заратустра на скитника и сянката, — ти се зовеш и мислиш свободен дух? И извършваш тук такава идолопоклонска и папска служба?
Наистина, ти вършиш по-лоши работи, отколкото при твоите лоши мургави момичета, ти, лош нов вероизповеднико!
— Доста лоши — отвърна скитникът и сянката, — ти имаш право: но какво съм крив аз за това? Старият бог се пак съживи, о, Заратустра, ти можеш да говориш, колкото щеш.
Най-грозният човек е виновен за всичко: той отново го съживи.
И ако той каже, че той го е някога убил — смъртта у боговете е винаги само един предразсъдък.
— А ти — рече Заратустра, — ти, зъл, стар магьоснико, какво направи ти! Кой в това свободно време ще вярва занапред още в тебе, ако ти вярваш в такива божествени магарии?
Ти стори една глупост; как можа ти, хитрец, да сториш такава глупост!
— О, Заратустра — отвърна хитрият магьосник, — ти имаш право, то бе една глупост, но и затова ми струва тя много.
— И ти също — рече Заратустра на съвестния духом, — размисли и сложи си пръста на носа! Не се ли върши тук нещо против съвестта ти? Не е ли твоят дух премного чист за това молене и кадене на тия набожници?
— Има нещо в това — отвърна съвестният и сложи пръст на носа си, — има нещо в това представление, което е дори приятно за съвестта ми.
Може би аз не смея да вярвам в Бога: но явно е, че бог в тоя образ ми изглежда най-вероятен.
Бог трябва да бъде вечен според свидетелството на най-благочестивите — който има толкова много време, дава си време. Тъй бавно и тъй глупаво, колкото е възможно, с това такъв един може да иде далеч.
И който има твърде много ум, той би желал сам да се вижда от глупост и безумие. Помисли за себе си, о, Заратустра!
Сам ти — наистина! Също и ти би могъл от изобилие и мъдрост да станеш осел.
Не обича ли съвършеният мъдрец да ходи по най-кривите пътеки?
Това учи и очевидността, о, Заратустра — очевидното в теб!
— Най-сетне и ти сам — рече Заратустра и се обърна към най-грозния човек, който все още лежеше на земята, вдигащ ръка към осела (той му даваше вино да пие). — Речи, ти, неизречими, какво направи тук!
Ти ми изглеждаш променен, окото ти гори, мантията на възвишеното лежи около твоята грозота; що стори ти?
Истина ли е, що казват ония, че ти отново си го съживил? И защо? Не бе ли той с причина умъртвен и премахнат?
Сам ти ми изглеждаш съживен. Що стори ти? Какво превърна ти?
Защо се тъй преобърна ти? Речи, неизречими!
— О, Заратустра — отговори най-грозният човек, — ти си хитрец!
Дали той още живее, или е оживял, или е съвсем умрял — кой от двама ни знае това най-добре? Тебе питам.
Но едно знам аз — от теб научих аз това някога, о, Заратустра: който иска съвсем да убие, той се смее.
„Не с гняв, а със смях човек убива“ — тъй казваше ти някога.
О, Заратустра, ти скритник, ти унищожител без гняв, ти опасен светец — ти си хитрец!
Но тук се случи, че Заратустра, учуден на тези хитри отговори, отскочи пак назад, към вратата на своята пещера и, обърнат към всички гости, със силен глас извика:
— О, вие всички заедно хитри глумци, вие, шегобийци! Какво се преструвате и таите пред мен!
А как на всякого от вас сърцето трепкаше от удоволствие и злоба, затова, че най-сетне вие още веднъж станахте като деца, тоест набожни —
— че най-сетне пак правихте, каквото правят децата, именно молихте се, кръстосвахте ръце и казвахте „Дядо Господи“!
Но оставете тая детска стая, моята собствена пещера, дето днес всякаква детинщина е като у дома си. Разхладете навън горещата си детинска смелост и сърдечен шум.
То се знае: докато не станете като деца, няма да влезете в това небесно царство. (И Заратустра показа с ръце нагоре).
Но ние и така не искаме царство небесно: мъже станахме, затова искаме ние земното царство.
И още веднъж почна Заратустра да говори.
— О, мои нови приятели — рече той, — вие, чудни, вие, висши човеци, как ми харесвате вие сега —
— откакто станахте пак радостни! Вие истински се разцъфтяхте всички: струва ми се, за такива цветя, каквито сте вие, са потребни нови празници,