— една малка храбра безсмислица, някакво богослужение и магарешки празник, някакъв стар весел Заратустра глумец, един вихър, който разведрява душата ви.
Не забравяйте тази нощ и тоя празник на осела, вие, висши човеци!
Това измислихте вие при мене, това вземам аз за добра поличба — такива неща измислят само оздравяващите!
И ако го празнувате още веднъж, този празник на осела, празнувайте го от обич към себе си, празнувайте го и от обич към мен! И за мой помен!
Тъй рече Заратустра.
Песен на опиянението
А между това един след друг те бяха излезли на свободен въздух в прохладната унесена нощ; само Заратустра водеше за ръка най-грозния, да му покаже своята света нощ и голямата кръгла луна, и сребристите водопади при пещерата си. Там застанаха те най-сетне мълком един до друг, цял куп стари хора, но с успокоено мъжествено сърце и възчудени в себе си, че им е било тъй добре на земята; а тайнствеността на нощта се приближаваше все повече и повече до сърцето им.
И отново Заратустра помисли в себе си: „О, как ми харесват тия висши човеци!“ — но той не каза това, защото уважаваше тяхното щастие и мълчанието им.
Но ето, че се случи онова, което през тоя чуден дълъг ден бе най-чудното — най-грозният човек почна още веднъж и за последен път да гълголи и да сумти, и докато проговори — ето, изведнъж изскочи чист един въпрос из неговите уста, един добър дълбок ясен въпрос, който раздвижи сърцето в плътта на всички, които го слушаха.
— Всички вие, приятели мои — каза най-грозният човек, — как ви се струва? Заради тоя ден аз за пръв път съм доволен, че цял живот живях.
И че ви свидетелствам, това още не ми е достатъчно. Заслужава да се живее на земята: един ден, един празник със Заратустра ме научи да обичам земята.
„Това ли беше животът? — ще кажа аз на смъртта. — Добре тогаз! Още веднъж!“
Приятели мои, как ви се струва? Не искате ли като мене да речете на смъртта: „Това ли беше животът? Добре, за Заратустра тогава! Още веднъж!“
Тъй рече най-грозният човек; но то беше не много преди полунощ. И какво мислите вие се случи тогава? Щом висшите човеци чуха въпроса му, веднага познаха своята промяна и оздравяване; а кой им беше дал това; тогава те наскачаха към Заратустра, благодарящи, почитащи, милващи, целуващи ръката му, тъй както беше навик на всеки един — и тъй едни се смееха, други плачеха. А старият гадател танцуваше от радост; и ако дори тогава той е бил, както някои казват, упоен от сладко вино, то навярно е бил още по-упоен от сладкия живот и се е отрекъл от всяка умора. Има дори и такива, които разказват, че тогава магарето танцувало: не току-тъй отнапред най-грозният човек му бил дал вино да пие. Било тъй или инак; и ако нея вечер наистина магарето не е танцувало, то са станали тогава по-големи и по-чудни работи от танеца на едно магаре. Накъсо, както казва пословицата на Заратустра: „Че какво от това!“
А Заратустра, когато се случи това с най-грозния човек, стоеше там като опиянен — погледът му угасна, езикът му се преплете, краката му се люшкаха. И кой би познал какви мисли минаваха тогава през душата на Заратустра? А явно бе, че духът му отстъпи назад и отлетя напред и се намери в далнини и в същото време „на високия ярем“, както е писано, „между две морета, между минало и бъдеще зареян като тежък облак“. Но полека-лека, докато висшите човеци го държаха на ръце, той дойде малко на себе си и отстраняваше с ръце навалицата почитатели и загрижени; но той не проговори. Изведнъж бързо извърна глава, като че му се счу нещо: той допря пръст на устни и рече:
„Елате!“
И тутакси наоколо стана тихо и тайнствено; а из глъбината се възземаше полека звънът на една камбана. Заратустра се вслуша, както и висшите човеци; а сетне допря за втори път пръст на устни и рече пак:
— Елате! Елате! Полунощ приближава! — и гласът му се промени. Но той още не се мръдваше от място: тогава стана още по-тихо и тайнствено, и всичко се вслуша, също и магарето, и почетните животни на Заратустра, орелът и змията, а като тях и пещерата, и големият студен месец, и самата нощ. А Заратустра допря за трети път ръка на устни и рече:
— Елате! Елате! Елате! Да вървим! Настана часът да вървим в нощта!
Полунощ приближава, висши човеци, и аз искам да ви кажа нещо на ухото, както оная стара камбана ми каза на ухо — тъй тайнствено, тъй страшно, тъй сърдечно, както оная полунощна камбана ми говори, която повече е преживяла от всеки човек; която е изброявала ударите на сърцето и болките на вашите бащи: Ах! Ах! Как тя въздиша! Как се смее насън! Старата дълбока полунощ!