Тихо! Тихо! Сега се чува много нещо, което през деня не смее да се обади; но ето, в хладния въздух, когато всеки шум на вашите сърца утихна — ето че говори, ето че сама се слуша, ето че се промъква в нощните будни души: Ах! Ах! Как тя въздиша! Как се смее насън!
Нима ти не чуваш как тя тайнствено, страшно, сърдечно на теб говори, старата дълбока, дълбока полунощ?
О, човек! Внимавай!
Тежко ми! Къде се дяна времето? Не потънах ли аз в дълбоки кладенци? Светът спи.
Ах! Ах! Псето вие, месецът грее. По-добре умрял бих, отколкото да ви кажа какво мисли моето полунощно сърце.
Ето, вече аз умрях. Свърши се. Паяк, какво плетеш паяжина около ми? Кръв ли искаш? Ах! Ах! Роса пада, иде часът — часът, в който ме побиват тръпки и треперя, той пита и пита, и пита: „Кой има сърце за това?
Кой трябва да бъде властител на земята? Кой иска да каже: тъй трябва вие да се леете, вие, големи и малки реки!“
— Часът приближава: о, човек, ти, висш човек, внимавай! Тая реч е за изтънчени уши, за твоите уши — какво дълбоката полунощ говори?
Унася ме, там, душата ми играе. Дневен труд! О, дневен труд! Кой да бъде властител на земята?
Месецът е хладен, вятърът мълчи. Ах! Ах! Възлитахте ли доста високо? Вие танцувахте: но кракът не е крило.
Вие, добри танчари, всяка радост се свърши: виното стана тригя17, всяка чаша стана хрупкава, гробовете зашептяха.
Вие не възлетяхте доста високо: ето че гробовете шепнат: „Спасете умрелите! Защо е тъй дълго нощ? Не упоява ли ни месецът?“
Вие, висши човеци, спасете гробовете, събудете труповете! Ах, какво още дълбае червеят? Приближава, приближава часът, бумти камбаната, сърцето още хрипти, червеят все още дълбае, червеят на сърцето.
Ах! Ах! Дълбок е светът!
Сладка лиро! Сладка лиро! Аз обичам твоя звук, твоя опиянен звук на слепок!
— Откога ли, откъде ли иде твоят звук, отдалеч, от езерата на любовта! Ти, стара камбано, ти, сладка лиро! Всяка скръб ти е разкъсвала сърцето, скръбта на баща, на деди, на прадеди; речта ти узря:
— узря като златна есен и следпладня, като моето сърце на пустинник — ето че говориш ти — сам светът узря, гроздът червенее,
— сега иска да умре, от щастие да умре. Вие, висши човеци; не подушвате ли? Тайно лъхна мирис,
— дъхът и мирисът на вечността, един розовоблагатен, кафен златновинен мирис от старо щастие,
— от опиянено полунощно-смъртно щастие, което пее: Дълбок е светът и глъбината му незнайна за деня!
Остави ме! Остави ме! Аз съм пречист за тебе. Не ме досягай! Не бе ли моят свят сега съвършен?
Моята кожа е пречиста за твоите ръце. Остави ме, ти, глупав груб душен ден! Полунощта не е ли по-ясна?
Най-чистите нека бъдат властители на земята, най-незнайните, най-силните, полунощните души, които са по-ясни и по-дълбоки от всеки ден. О, ден, ти ме дебнеш? Ти посягаш да хванеш моето щастие? Аз съм богат, самотен, една златна съкровищница?
О, свят, ти ме искаш? Световен ли съм аз за теб? Или духовен? Или божествен? Но, ден и свят, вие сте тъй груби — имайте по-умни ръце, посегнете към по-дълбоко щастие, към по-дълбоко нещастие, посегнете към кой да е бог, не посягайте към мен —
— моето нещастие, моето щастие е дълбоко, ти, чуден ден, и все пак не съм аз бог, никакъв бог, никакъв божи ад: дълбока мъка го гнети!
Божията мъка е по-дълбока, ти, чуден свят! Посегни към божията мъка, не към мен! Какво съм аз! Една опиянена сладка лира, —
— една полунощна лира, един камбанен тъмен звън, който никой не разбира, но който трябва да говори пред глухи, вие, висши човеци! Защото вие не ме разбирате!
Там! Там! О, младост! О, пладня! О, следпладня! Ето, дойде вечер и нощ, и полунощ — псето вие, вятърът:
— не е ли вятърът псе? Той скимти, той лае, той вие. Ах! Ах! Как тя въздиша: как тя се смее, как тя хрипти и стене, полунощта!
Как трезво тя сега говори, тая опиянена мечтателка! Тя навярно е надпила своето опиянение? Тя се разведря? Тя преживя?
— Своята мъка, тя преживя насън, старата дълбока полунощ, а повече още своята радост. Радост, когато мъката е дълбока: от мъката е по-дълбока радостта.