Елизабет Фьорстер-Ницше
Зараждането на „Тъй рече Заратустра“
Заратустра е най-личното дело на брат ми, историята на неговите най-съкровени преживявания, приятелства, идеали, възторзи, на най-горчивите му разочарования и скърби, над които се въззема светлият образ на неговата висша надежда и най-далечна цел. Образът на Заратустра се е вестявал пред брат ми в най-ранна младост; той веднъж ми писа, че още като дете го е виждал насън. На тоя сън-видение той е давал в различни времена разни наименования; „Но най-сетне — казва той — трябваше да направя чест на един персиец. Персите, изобщо, първи са мислили историята като нещо цялостно и велико. Начело на цял ред развития стои един пророк. Всеки пророк има свой Хазар, свое царство от хилядолетия.“
Общите възгледи на Заратустра, както и образът на възвестителя са от твърде ранен произход. Който изучава внимателно следсмъртната сбирка на автора от 1869–82 г., ще намери навсякъде в зародиш кръга на мислите На Заратустра. Например идеалът за свръхчовека явно вече личи във всички съчинения на автора от 1873–75 г. Обръщам внимание на първи и втори том на това издание и цитирам следните места от „Ние филолозите“: „Как цял един народ може да бъде възвеличен и хвален! Само единични личности — и у гърците също.“
„Гърците са интересни и особено важни, защото имат такова множество велики единични личности. Как е било възможно това? Трябва да се проучи.
Интересува ме само отношението на народа към възпитанието на единичната личност; а у гърците има немалко благоприятности за развитие на тая личност, и то не от добрината на народа, а от борбата на лошите инстинкти.“
„Чрез щастливи изобретения великият индивидуум може да се възпита съвсем инак и по-съвършено, отколкото е бивал възпитаван досега от случаите. Ето още надежди: отглеждане на значителни хора.“
В мисълта за отглеждане на свръхчовека добива отново израз Ницшевият младежки идеал, че „целта на човечеството е в неговите висши екземпляри“ (или както е казано по-ясно в „Шопенхауер като възпитател“: „Човечеството трябва непрестанно да се стреми да произвежда единични велики хора — само това, и нищо друго не е негова задача“). Но тогавашните най-високи идеали сега не означават вече висшите типове на човечеството. Не, върху тоя бъден идеал на бъдно човечество — свръхчовека, поетът е метнал булото на зараждането. Кой може да знае до каква красота и висина ще се възмогне то! Затова поетът, след като е изпитал, според новата преценка, нашето високо идеално понятие за спасителя, извикваме гласа на Заратустра: „Никога още не е имало свръхчовек. Наги видях аз двамата — най-великия и най-малкия човек — премного те си приличат. Истина, и най-великия намерих аз — твърде човешки!“ — „Отглеждане на свръхчовека“, този израз е бивал твърде често зле разбиран. Думата „отглеждане“ означава промени чрез нови висши преценки, които трябва да господствуват над човечеството като водачи и възпитатели на действуване и мироглед. Изобщо мисълта за свръхчовека може да се разбира правилно само във връзка с другите учения на автора на Заратустра: редуване по степен, воля за власт и преоценка на ценностите. Той е на мнение, че християнството, произлязло от въздигане в цел на пострадалото и слабото, се е отвърнало от всичко хубаво, силно, гордо, мощно, от всички качества, основани на силата, а с това е понизило твърде много всичко, което поощрява и повишава живота.
Но сега трябва да бъде окачен нов скрижал на ценности над човечеството — именно силният, могъщият, велелепният, препълнен с живот човек чак до неговия най-висок връх — свръхчовека, който да ни бъде поставен като цел в живота, волята и надеждата ни. И както старият начин на преценка е поставял за висши качествата, присъщи на слабите, страдащите, подчинените, и е дал едно слабо, страдащо модерно човечество, така новата, противоположна преценка гласи в сбит вид: всичко, което произхожда от силата — доброто, и което произхожда от слабостта — злото, трябва да произведе здрав, мощен, жизнерадостен, смел тип и обожествяване на живота. Ала този тип не е образ, нито надежда за мъглявосиво неопределено бъдеще от хилядолетия, нито нова Дарвинова порода, за която нищо не може да се знае. За сегашното човечество той трябва да бъде възможност, постижима с всички негови душевни и телесни сили и чрез нови ценности.
Авторът на Заратустра си спомня за онзи чудовищен пример за преоценка на всички ценности: тази на християнството, чрез което целият гръцки боготворен мироглед, и могъщият Рим в сравнително кратко време са били почти унищожени или преоценени. Не би ли могла тази нова гръко-римска преценка, изтънчена и вглъбена чрез двехилядолетна обработка на християнските представи, да предизвика пак преврат, и то в кратко, измеримо за нас време, докато най-сетне възникна оня дивен човешки тип, който трябва да бъде наша нова вяра и нова надежда и за чието създаване сме призовани от Заратустра?