Авторът употребява в своите частни бележки думата „свръхчовек“ (винаги в единствено число), за да означи „тип на съвършена сполучливост“ в противоположност на „модерния човек“, но преди всичко той посочва самия Заратустра като тип на свръхчовека. В „Esse homo“ той се мъчи да ни обясни предтечите и предусловията на този най-висок тип, като посочва във „Веселата наука“:
„За да разберем тоя тип, преди всичко би трябвало да си обясним неговата физиологична предпоставка: а тя е, което аз наричам велико здраве.“
„Ние, новите, безименни, зле разбрани — се казва в «Gaya scienca» — ние, недоносчета на едно още недоказано бъдеще, ние се нуждаем от нова цел и от ново средство, именно от ново здраве, по-силно, по-умно, по-яко, по-смело, по-засмяно от това, що е било досега. Чиято душа жадува да преживее всички досегашни оценки и желания и да преброди всички брегове на това идеално «Средиземно море»; който иска да узнае от премеждията на своя собствен опит какво е в душата на един победител и откривател на идеали, също на един художник, светец, законодател, мъдрец, учен, набожник, на един божествено-усамотен от стар стил: потребно му е преди всичко велико здраве — което не само да има, но и постоянно да придобива, че то все се раздава! — И след като сме били дълго на път, ние, аргонавтите на идеала, може би по-смели, отколкото е мъдро, и претърпели доста корабокрушения и загуби, опасно здрави, но все отново здрави — на нас ни се ще, за награда на това, да имаме пред себе си още някоя неоткрита земя, чиито граници никой още не е обгърнал, някое отвъд на всички досегашни земи и кътища на идеала, един свят тъй препълнен с хубост, странност, с неща достойни за въпрос, с ужас и божественост, че нашето любопитство, както и жаждата ни за притежание да се надмогнат — ах, че ние с нищо вече да не можем се утоли! — «Как бихме могли ние, след такива изгледи и с такава жажда за знание и съвест, да се задоволим със сегашния човек? Доста зле: но неизбежно е да гледаме неговите най-достойни цели и надежди със зле сдържана строгост, а може би и да ги не погледнем нито веднъж вече. — Друг идеал бяга пред нас, един чуден, изкусителен, опасен идеал, за който ние никого не би трябвало да придумваме, защото никому не бихме признали тъй лесно правото за това: идеалът на един дух, който наивно, тоест без да иска, и от изблик на мощ играе с всичко, що се е зовяло досега свято, добро, непокътнато, божествено. За този идеал висшето, което един народ евтино преценява, е равно на опасност, упадък, унижение или най-малкото на отдих, слепота, временна самозабрава; идеалът на едно човешко — свръхчовешко благосъстояние и благоволение, което доста често би изглеждало нечовечно, например, ако се съпоставеше на цялата досегашна земна важност, на цялата досегашна празничност с жест, слово, звук, поглед, морал и задача като тяхна най-олицетворена, неволна пародия — и с който, може би, въпреки всичко изпъква голямата важност, същинската въпросителна се поставя, съдбата на душата се навива, стрелката мръдва, трагедията почва…»“
Ако и образът на Заратустра, и една голяма част от главните мисли на това произведение са се показали много по-рано в сънищата и писанията на автора, при все това родното място на „Тъй рече Заратустра“ е Силс-Мария през август 1881 г. И това, което го накара да възвести с поетични слова своя нов идеен кръг, бе мисълта за вечното възвръщане. За нейното първо просветване брат ми пише през есента на 1888 г. в своите автобиографични скици, озаглавени „Ecce homo“: „Основната концепция на моето дело, мисълта за вечното възвръщане, тази висша формула на утвърждение, която изобщо би могла да бъде постигната — възникна през август 1881 г.: тя е нахвърлена върху един лист, с подпис: 6000 стъпки отвъд човек и време! В ония дни аз вървях край езерото на Силваплана през горите; близо до една пирамидална скала недалеч от Сюрле, спрях. Там ми дойде тая мисъл. Смятам ли от него ден няколко месеца назад, намирам като поличба една внезапна и решителна промяна в моя вкус, преди всичко за музиката. Може би целият Заратустра трябва да се приема за музика. — Сигурно предисловие за това бе да се слуша за възраждане в изкуството. На една малка планинска баня зад Виченца, Рекоаро, където прекарах пролетта на 1881 г., открих заедно с моя приятел маестро Петер Гаст, един също «възроден», че фениксът музика с по-леки и по-светли криле, отколкото преди, прехвръкна край нас.“