Между началото и края на август 1881 г. се отнася решението да се възвести науката за вечното възвръщане в химни и дитирамби чрез устата на Заратустра. Ние намерихме в неговите книжа един лист, който той е писал по онова време и където ясно личи първият план на „Тъй рече Заратустра“. „Пладня и вечност“.
„Насоки за нов живот“.
Под това стои:
„Заратустра, роден на езерото Урми, напусна в тридесетата си година своя роден край, отиде в провинцията Ария и съчини Зенд-Авеста през десетте години на своята самотност в планината.“
„Слънцето на познанието стои пак на пладня: и навита лежи змията на вечността в неговата светлина — това е ваше време, вие, братя в пладнята.“
Към това се отнасят следните бележки:
„Скица за един нов начин на живот.
Първа книга: В стила на първата фраза на деветата симфония. Chaos sive natura: «За обезчовечаването на природата». Прометей прикован на Кавказ. Написана с жестокостта на κράτοσ, «на силата».
Втора книга: бегло-скептична-мефистофелска. «За въплъщението на опитите.» Познанието е заблуждение, което става органическо и организирано.
Трета книга: витаеща над небесата, най-съкровената, написана досега: «за последното щастие на самотния», — той е оня, който от «принадлежащ» става «свой собствен» във висша степен: съвършен ego: едва тогава това ego има любов; на по-раншната степен, където не е постигнато съвършеното усамотение и самовеличие, има нещо по-друго от любов.
Четвърта книга — дитирамбично написана: «Annulus aeternitatis», Силно желание да преживееш още веднъж всичко и вечно да го преживяваш.
Непрестанното превръщане — ти трябва в кратко време да преминеш през много индивиди. Средството е постоянна борба.
Силс-Мария, 26 август 1881 г.“
През лятото на 1881 г., след неколкогодишно лошо и колебливо здраве, брат ми се почувствува оздравял, и в това чувство на пълна сила на предишното си превъзходно здраве, възникна не само „Веселата наука“, която по настроението си трябва да бъде считана за прелюдия към Заратустра, но и самият Заратустра. Жестока участ искаше през времето, когато се възвръщаше неговото здраве, той да преживее твърде горчиви изпитания. Той беше дълбоко разочарован в приятелството, което тъй високо и свято ценеше. Тогава за първи път усети усамотението, на което е осъдено всяко величие, във всичкия му ужас. Съвсем друго е изоставеността и предпочетената ощастливяваща самотност. Как копнееше той тогава за съвършен приятел, който напълно да го разбере, комуто би могъл всичко да повери, и когото той от най-ранна възраст мислеше, че е намирал в разни периоди на живота си. Но сега, когато пътят му стана по-опасен и по-стръмен, той не намери никого, който да може да върви с него; тъй в идеалната фигура на царя-философ той си създаде съвършен приятел и него накара да възвести висшите му и най-свети цели.
Дали без горчивите преживявания в онова време би се изпълнил първият план на „Тъй рече Заратустра“ от лятото на 1881 г. и дали в него биха владели ония блажени тонове, които ние познаваме от първите тук поставени бележки, е излишен въпрос. Но, може би и по отношение на Заратустра можем да кажем с Майстор Екхарт: „Най-бързото животно, което ви отнася към съвършенство, е страданието.“
Ето какво пише брат ми за зараждането на първата част на Заратустра: „Зимата 1882/83 прекарах в красивия тих залив на Рапало недалеч от Генуа, който се врязва между Киавари и предгорието Портофино. Здравето ми не бе най-добро; зимата студена и дъждовита; едно малко albergo18 току до морето, тъй че високите вълни правеха съня ми почти невъзможен, и всичко бе противоположно на желаното. Но при все това и почти за доказателство на моята мисъл, че което е решаващо «пряко всичко» изниква, тая зима именно се зароди Заратустра. Преди обед аз се изкачвах на юг по чудния път из височините към Цоали; покрай пиниите виждах недалеко морето; следобед, колчем здравето ми позволяваше, обикалях целия залив от Санта Маргерита до Портофино. Тази местност ми беше още по-мила, защото я обичаше кайзер Фридрих III. Бях случайно там през есента на 1886 г., когато той за сетен път посети този малък, щастлив край. По тия два пътища ме налетя целият Заратустра като тип, тоест той ме връхлетя…“
Тази първа част на Заратустра е написана само за десет дни, от началото до към средата на февруари 1883 г. „Края довърших тъкмо в свещения час, когато Рихард Вагнер умря във Венеция.“