Брат ми намира времето, с изключение на тези десет дни, през които е писал Заратустра, за най-тежка и болна зима; но с това той няма предвид своите по-раншни боледувания, а една същинска инфлуенца, която го бе хванала в Санта Маргерита и няколко седмици наред извънредно го измъчваше в Генуа. Но преди всичко той имаше предвид също и душевното си състояние, онази неизказана изоставеност, за която в Заратустра той намира сърцераздирателни изрази. Също и приемът, който намери първата част у приятели и познати, беше твърде мъчителен, защото тя остана от всички почти, на които я даде, неразбрана: „За много от онова, което аз мислих, не намерих зрял никого; Заратустра е доказателство, че някой може да говори най-ясно, без да бъде чут.“
Брат ми бе твърде обезкуражен от това неразбиране, а тъй като същевременно и с голяла сила на волята се отучваше от успокоителното лекарство хлоралхидрат, което вземаше през време на инфлуенцата, идущата пролет на 1883 г., която прекара в Рим, взе някак тъжен характер. За всичко това той пише: „Тогава последва тъжна пролет в Рим, дето се съвземах — не бе лесно. Всъщност омръзна ми извънмерно това най-неподходящо място на земята за поета на Заратустра, което не избрах доброволно; опитах се да го оставя, исках да ида в Акила — истинска противоположност на Рим, построена от вражда към Рим както аз някога ще си построя дом за спомен на един атеист и враг на църквата comme il faut, на един мой близък роднина, великия Хоенщауфен кайзер Фридрих II. Но във всичко имаше някаква съдба — аз трябваше пак да се върна там. Най-сетне се задоволих с пиаца Барберини, след като се уморих да диря някоя антихристска местност. Боя се да не би да съм питал веднъж, за избягване на лоши миризми, в самия Палацо дел Квиринате, няма ли там някоя стая за един философ. В една лоджия, високо над поменатата пиаца, отдето се виждаше целият Рим и се чуваше да шуми долу фонтанът, се изпя най-самотната песен, която някога е пята, песента на нощта; по онова време витаеше около ми една мелодия, чийто напев аз намирах в думите «мъртъв от безсмъртие».“
Ние останахме нея пролет по-дълго в Рим и под влиянието на тежкото време и на поменатото обезкуражаване брат ми реши да не пише вече нищо, във всеки случай да не продължава Заратустра, макар и да му предлагах да поема грижата за печата и издаването. Но когато на 17 юни се върнахме в Швейцария и той пак заживя в чудния планински въздух, пробуди се всичката му творческа сила, и за да ме подготви за нов ръкопис, той ми писа: „Тук се услових за три месеца: и наистина бих бил най-големият глупак, ако оставех да отнема бодростта ми италианският въздух. Сегиз-тогиз ме налита мисълта: какво ще бъде сетне? Бъдещето ми е най-тъмното нещо на света; но понеже имам да довършвам още много, би трябвало да мисля само за това довършване като за мое бъдеще, а другото да оставя на тебе и на боговете.“
Втората част на Заратустра е написана между 26 юни и 6 юли в Силс-Мария: „През лятото, като се върнах пак на светото място, дето ми светна в мисълта първата мълния на Заратустра, намерих втория Заратустра. Десет дни бяха доста; аз в никой случай нито при първия, нито при третия и последния не съм имал нужда от повече време.“ Той често говореше за екстазното състояние, в което е писал Заратустра, как при своите скитания надолу-нагоре е бивал връхлитан от обилие на мисли, които с молив бързо е отбелязват в тетрадката си, и които сетне, у дома, до късна нощ е преписвал с мастило. В едно писмо той ми казва: „Ти не можеш си представи стихията на подобия зараждания“, и със страстно въодушевление той описва в автобиографичната скица „Ecce homo“ (есента на 1888 г.) несравнимото настроение, в което Заратустра е бил създаден: „Има ли някой в края на XIX век ясно понятие за това, което поетите от силните векове са наричали вдъхновение? Ако ли не, аз ще го опиша. При най-малкия остатък от суеверие човек едва ли би отърсил от себе си мисълта, че той е само въплъщение, само уста или медиум на свръхестествени сили. Понятието откровение — в този смисъл, че внезапно, с неизразима сигурност и тънкота, нещо става видимо и достъпно за слуха, нещо, което покъртва до глъбини — изразява същността на тоя факт. Човек слуша — не дири; взема — не пита кой дава; като мълния блесне мисъл, налага формата си — избор аз никога не съм имал и не съм се колебал. Един възторг, чийто напън се излива някога в сълзи, при който стъпката ту бърза, ту се бави; едно съвършено излизане извън себе с най-ясно съзнание за безброй тънки тръпки чак до пръстите на нозете; една бездна от щастие, в която най-мъчителното и най-мрачното не действуват като противовес, но като необходимо условие, като необходим цвят в един такъв поток от светлина, един инстинкт за ритмически отношения, който обхваща широки пространства от форми (продължителността, потребността от един напрегнат ритъм е почти мяра за силата на вдъхновението, един вид изравнение спрямо неговия натиск и напрегнатост). Всичко става до висша степен недоброволно, ала като буря от чувство за свобода и необходимост, на мощ, на божественост. Непроизволността на образа, на символа е най-чудното; човек няма вече понятие що е образ, що е символ, всичко се представя като най-близък, най-прав, най-прост израз. Като че ли наистина, както казва Заратустра, нещата идат от само себе и искат да бъдат символи: «Тук идат всички неща, умилкващи се при твоята реч и те ласкаят, защото искат да яздят на твоя гръб. На всеки символ яздиш ти към всяка истина. Тук се разтварят словата на всяко битие и вратите на всяко слово; всяко битие иска да бъде слово, всяко създаване иска от теб да се научи да говори.» Това е моят опит от вдъхновението; не се съмнявам, че трябва човек да се върне хиляда столетия назад, за да намери някого, който би могъл да ми каже: това също е и моят!“