Аз искам таласъми около си, защото съм дръзновен. Дръзновеност, която прокужда призраци, сама си създава таласъми — дръзновеността иска да се смее.
Аз не чувствам вече заедно с вас: тоя облак, който виждам под мен, тая чернота и тежест, на които се смея — тъкмо туй е вашият бурен облак.
Вие гледате нагоре, когато желаете възвишение. А надолу гледам аз, защото съм възвишен.
Кой от вас може в също време да се смее и да бъде възвишен?
Който се възмогне на най-високите планини, той се смее на всички трагически игри и истински трагедии в живота.
Безгрижни, насмешливи, насилствени — тъй ни иска нас мъдростта: тя е жена и обича само воина.
Вие ми казвате: „Тежко се носи животът.“ Но за какво би ви били преди пладне вашата гордост и вечер вашето смирение?
Тежко се носи животът: но недейте се глези! Всички ние сме хубави осли и ослици за товар.
Какво имаме общо ние с розовата пъпка, която трепти, че росна капка е легнала на тялото й?
Вярно е: ние обичаме живота, не защото сме привикнали на живота, а на обичта.
В обичта всякога има малко безумие. Но всякога и в безумието има малко разум.
Но и мен, който обичам живота, ми се струва, че пеперуди и сапунени мехурчета и каквото между хората е тям подобно, най-добре разбират щастието.
Тия леки палави напети кръшни душички да гледам как припкат — на Заратустра идва да плаче и да пее.
Аз бих вярвал само в онзи бог, който би разбирал от танец.
И като погледнах моя дявол, намерих го замислен, строг, дълбок, тържествен: той бе духът на тежестта — той низвъргва всички неща.
Не с гняв, а със смях се убива. Напред! Да убием духа на тежестта!
Научих се да вървя: оттогава почнах да тичам. Научих се да летя: оттогава не чакам вече да ме тласнат, за да се мръдна от мястото си.
Сега съм лек, сега летя, сега виждам мен под мене си, сега танцува един бог чрез мен.
Тъй рече Заратустра.
За дървото на планината
Окото на Заратустра съзря, че един юноша страни от него. И когато една вечер той вървеше сам през планините, които окръжаваха града, именуван „Пъстрата крава“, ето че намери пътем този юноша, както седеше облегнат на едно дърво и гледаше с морен поглед в долината. Заратустра хвана дървото, при което седеше юношата, и рече тъй:
— И да бих искал да разклатя това дърво с ръцете си, не бих могъл стори това. Но вятърът, който ние не виждаме, той го мъчи и превива накъдето ще. Най-зле биваме ние превивани и мъчени от невидими ръце.
Тогава юношата се изправи изненадан и каза:
— Аз чувам Заратустра и тъкмо-що мислех за него.
Заратустра отвърна:
— Защо те плаши това? — И с човека е тъй като с дървото. Колкото повече се възмогва то към висина и ясност, толкова по-силно неговите корени се стремят към земята, надолу, в тъмата, глъбината — в злото.
— Да, в злото! — извика юношата. — Как е възможно ти да откриеш моята душа?
Заратустра се усмихна и рече:
— Не малко души има, които човек не ще открие никога, освен ако не ги изнамери по-напред.
— Да, в злото! — извика юношата още веднъж.
„Ти каза истината, Заратустра. Аз сам не си доверявам вече, откак се домогвам на висината, и никой не ми вярва вече — как става това тъй? Аз се преобразявам твърде бързо: моето Днес опровергава моето Вчера. Често прескачам стъпалата, кога възлизам, — никое стъпало не ми прощава това. Горе ли съм, винаги се чувствам сам. Никой не говори с мен, мразът на самотността ме прави да треперя. Какво ли диря аз на висини? Моето презрение и моят копнеж растат наедно; колкото по-високо възлизам, толкова повече презирам оногова, който възлиза. Какво ли дири той на висини? Как се срамувам аз от моето възлизане и препъване! Как се присмивам на силното си запъхтяване! Как мразя хвърчащия! Как съм уморен на висината!“
Тук юношата млъкна. А Заратустра разглеждаше дървото, при което те стояха, и рече тъй:
— Това дърво стои самотно тук на планината; то израсте високо над хора и животни. И ако би поискало да проговори, не ще се намери кой да го разбере: тъй високо е израсло то. И ето, чака и чака то сега — за какво ли чака то? То живее твърде близо до престола на облаците: да не би да чака първата мълния?
Когато Заратустра каза това, юношата извика разпалено:
„Да, ти говориш истината, Заратустра. Аз желаех своята гибел, като поисках да възляза на висини, и ти си мълнията, която чаках! Виж на какво станах, откак се ти при нас яви? Завистта към теб ме съкруши!“