— Човек е едно въже, вързано между животно и Свръхчовек — въже над бездна.
Едно опасно отвъд, едно опасно на път, едно опасно озъртане, един опасен трепет и възпиране.
Онова, що е велико у човека, то е, че той е мост, а не цел: което е за обичане у човека, то е, че той е преход и гибел.
Аз обичам ония, които не знаят да живеят, освен като гинещи, че те са, които отиват отвъд.
Аз обичам великите презрители, защото те са великите обожатели и стрели на копнеж към другия бряг.
Аз обичам ония, които не дирят чак отвъд звездите причина да загинат и да станат жертва. Но ония, които се жертват за земята, за да стане земята някога на Свръхчовека.
Аз обичам оногова, който живее, за да познае, и който иска да познае, за да може все някога Свръхчовекът да живее. Тъй желае той своята гибел.
Аз обичам оногова, който работи и изобретява, за да съгради дом на Свръхчовека и приготви земя, животни и растения за него: че тъй желае той своята гибел.
Аз обичам оногова, който обича своята добродетел: че добродетел е воля за гибел и стрела на копнеж.
Аз обичам оногова, който не задържа нито капка дух за себе си, но иска да бъде цял духът на своята добродетел: тъй крачи той като дух през моста.
Аз обичам оногова, който от своята добродетел прави своя тегоба и своя съдба: тъй желае той заради своята добродетел все още да живее и да не живее повече.
Аз обичам оногова, който не иска да има много добродетели. Една добродетел е повече добродетел нежели две, защото тя е повече възел, на който виси съдбата.
Аз обичам оногова, чиято душа се прахосва, който не желае благодарност и не отдава: че той винаги дарява и не желае да се съхранява.
Аз обичам оногова, който се срамува, когато жребият падне на негов късмет и който при това пита: „Да не съм аз нечестен играч?“ — че той желае да загине.
Аз обичам оногова, който хвърля златни думи преди своите дела и винаги устоява на повече, отколкото обещава: че той желае своята гибел.
Аз обичам оногова, който оправдава бъдещите и миналите изкупува: че той желае от настоящите да загине.
Аз обичам оногова, който наказва своя бог, защото обича своя бог: че той трябва от гнева на своя бог да загине.
Аз обичам оногова, чиято душа е дълбока и в ранимостта, и който при едно малко изпитание в живота може да загине: тъй върви той на драго сърце през моста.
Аз обичам оногова, чиято душа е препълнена, тъй че той сам себе си забравя, и всички неща са в него: тъй всички неща ще бъдат негова гибел.
Аз обичам оногова, който е със свободен дух и свободно сърце: тъй главата му сама е утроба на неговото сърце, а сърцето му го тласка към гибел.
Аз обичам всички ония, които са като тежки капки, всяка отделно падаща от черния облак, който виси над човека: те предвестяват, че мълния иде и гинат като предвестници.
Ето, аз съм предвестник на мълнията и една тежка капка от облака: а тази мълния се зове Свръхчовек.
Когато Заратустра изрече тия думи, изгледа той пак народа и млъкна.
„Ето ги“ — каза той на сърцето си, — „и те се смеят: не ме разбират те, аз не съм уста за тия уши.
Трябва ли по-напред човек да порази ушите им, за да се научат да слушат с очи? Трябва ли човек да гърми като литаври и проповедници за разкаяние? Или те вярват само на ония, които се щурат?
Те имат нещо, с което са горди. Как наричат те онова, което ги прави горди? Образование го наричат те, то ги отличава от козарите.
Затова им е неприятно, когато се говори за тях, да чуват думата «презрение». Тогава ще говоря на тяхната гордост.
Тогаз ще им говоря за най-презрителното: а то е последния човек.“
И така се обърна Заратустра към народа:
— Вече е време човек да си побие своя цел. Вече е време човек да посади кълна на своята висша наслада.
Неговата почва е още доста богата за това. Но някога тази почва ще стане бедна и укротена, и няма високо дърво да може да израсне от нея.
Уви! Иде времето, когато човек няма вече да хвърля стрелата на копнежа си високо над човека, и тетивата на лъка му ще е отвикнала да отстрелва!
Казвам ви: човек трябва да има хаос в себе си, за да може роди танцуваща звезда. Казвам ви: вие имате още хаос в себе си.
Уви! Иде времето, когато човек не ще роди вече никаква звезда. Уви! Иде времето на най-презиращия човек, който и сам себе си не може вече да презира.
Ето! Аз ви показвам последния човек.