И някои искат да бъдат назидавани и изправяни и наричат това добродетел; а други искат да бъдат низвъргнати — и наричат това също добродетел.
И тъй почти всички вярват, че участват в добродетелта; и най-малко поне всякой иска да бъде познавач на „добро“ и „зло“.
Но не затова дойде Заратустра, за да каже на всички тия лъжци и глумци: „Какво знаете вие от добродетел! Що бихте могли вие да знаете за добродетел!“
А за да ви омръзнат, приятели мои, вехтите думи, които вие сте научили от глумци и лъжци:
Да ви омръзнат думите: „награда“, „възмездие“, „наказание“, „отмъщение в справедливостта“.
Да ви омръзне да казвате: „че една постъпка е добра, защото е безкористна“.
Ах, приятели мои! Нека в постъпката ви да бъде вашата същина, както майката е в детето: това да бъде вашата дума за добродетел!
Наистина, аз ви отнех стотина думи и най-обичните играчки на добродетелта ви; и ето, вие ми се сърдите, както деца се сърдят.
Те играеха край морето — и дойде вълната и отвлече играчките им в глъбината: и те плачат.
Но същата вълна трябва да им донесе нови играчки и да изсипе пред тях нови пъстри раковини.
Тъй ще бъдат утешени те; и подобно тям вие също, приятели мои, ще получите свои утехи — и нови пъстри раковини.
Тъй рече Заратустра.
За сганта
Животът е извор на наслада; но дето пие и сганта, там всички извори са отровени.
Свидно ми е всичко чисто; но не мога да гледам озъбени муцуни и жада на нечистите.
Те хвърлиха поглед в извора: и ето, блести ми от извора тяхната противна усмивка.
Светата вода отровиха те със своята похот; и като зовяха наслада своите мръсни блянове, отровиха още и думите.
Пламъкът негодува, кога сложат те своите влажни сърца в огъня; духът сам кипва и дига пара, дето сганта пристъпи при огъня.
Сладнив и гнил става плодът в тяхната ръка: погледът им поваля и суши върховете на плодното дърво.
И мнозина, които се отвърнаха от живота, се отвърнаха само от сганта: те не искаха да делят със сганта извор и пламък, и плод.
И мнозина, които отидоха в пустинята и с хищните животни търпяха жажда, бе само да не седят около цистерната с мръсни камилари.
И мнозина, които дойдоха като изтребители и като градушка за плодните поля, искаха само да турят крак в зева на сганта и тъй да затъпчат нейната паст.
И не това е залъкът, който най-вече ми присяда; да позная, че животът сам се нуждае от вражда, смърт и мъченишки кръстове:
Но аз се питах веднъж и без малко да се задавя със своя въпрос: Как? Нима животът има нужда и от сганта?
Нужни ли са отровни извори и зловонни огньове, и омърсени блянове, и червеи в хляба на живота?
Не моята омраза, а погнусението ми подяде алчно живота! Ах, често ми омръзваше духът, когато виждах и сганта духовита!
И на властниците обърнах аз гръб, като видях какво наричат те да владееш: да базиргянстваш7 и се пазариш за власт — със сганта!
Между народи чуждоезични живях със затулени уши: за да остане чужд за мен техният език на базиргянство и пазаренето им за власт.
И като запушвах нос, вървях боязливо през всяко вчера и днес: наистина, всяко вчера и днес вони на пишеща сган!
Като сакатник, който е оглушал, ослепял и онемял: тъй живях аз дълго, за да не живея с властваща и пишеща, и веселяща се сган.
Мудно се възземаше моят дух по стълби и предпазливо; милостини на радостта бяха негова услада; животът на слепеца премина, подпиран на щап.
Какво стана с мен? Как се избавих аз от гнусота? Кой подмлади моя поглед? Как възлетях до висината, дето никаква сган не седи при извора?
Не моето ли погнусение само ми създаде крила и сили, предчувстващи извора? Истина, в най-висшето трябваше аз да летя; за да намеря отново извора на насладата!
О, аз го намерих, братя мои! Тук, в най-висшето, блика за мен изворът на насладата! Има един живот, от който не пие никаква сган!
Ти бликаш тъй бурно, извор на наслада! И често изпразняш чашата наново с това, че искаш да я напълниш!
И трябва още да се науча по-скромно да се приближавам до теб: твърде буйно се рве насреща ти моето сърце:
Сърцето ми, дето гори моето лято, краткото, знойно, тъжно, преблажено — как копнее моето лято-сърце за твоята прохлада!