Гладна, насилствена, самотна, безбожна: тъй се иска сама лъвската воля.
Свободна от щастието на рабите, отървана от богове и обожавания, безстрашна и страшна, велика и самотна: така е волята на истинния.
В пустиня са винаги живели истинните, свободните духом, като господари на пустинята; а в градовете живеят охранените, славните мъдреци — впрегатните животни.
Те именно винаги теглят, като магарета — народната кола!
Не че им се гневя за това: но те си остават слуги и оглавени дори и когато оглавниците им са отънали в злато.
И често са бивали те добри служители и достойни за похвала. Че тъй казва добродетелта: „Трябва ли да бъдеш слуга, търси оногова, комуто твоята служба ще бъде най-полезна!“
„Духът и добродетелта на твоя господар трябва да нарастват чрез това, че ти си негов слуга: тъй сам ти ще растеш с духа му и неговата добродетел!“
И наистина, вий, славни мъдреци, вий, служители народни! Сами вие раснахте с народния дух и добродетел — и народът чрез вас! За ваша чест казвам това!
Но вие оставате народ и в самите си добродетели, народ с тъпи очи — народ, който не знае що е дух!
Дух е животът, който сам разсича живота: в своята мъка увеличава своето знание — знаехте ли вече това?
И слепостта на слепеца, и неговото дирене, и пипане трябва да свидетелстват още за могъществото на слънцето, в което е гледал той — знаехте ли вече това?
И с планини трябва да се учи да зида онзи, който дири познанието!
Малко е, дето духът премества планини — знаехте ли вече това?
Вие знаете само искрите на духа: но не виждате нито наковалнята, която е той, нито жестокостта на неговия млат!
Истина, вие не познавате гордостта на духа! Но още по-малко бихте понесли скромността на духа, ако тя би поискала да говори!
И никога още не сте посмейвали да хвърлите своя дух в снежна пряспа: не сте достатъчно горещи за това! И не знаете също възторга от неговата студенина.
Във всичко се отнасяте вие много свойски с духа; и от мъдростта често правехте приюти и болници за лоши поети.
Вие не сте орли: тъй че не сте познали също и щастието в ужаса на духа. А който не е птица, не трябва да се настанява над бездни.
Вие сте топли: а студено тече всяко дълбоко познание. Ледени са най-вътрешните извори на духа: услада за горещи ръце и дейци.
Почетно сте се изправили вие тук, недвижни и с прави гърбове, вий, славни мъдреци! — вас не тласка силен вятър и воля.
Не сте ли виждали някога ветрило да плува през море, кръгло и издуто, и трептящо от бурния вятър?
Като ветрило, трептящо пред бурността на духа, плува моята мъдрост по морето — моята необуздана мъдрост!
Но вие, служители народни, вий, славни мъдреци — как бихте могли вие да вървите с мен!
Тъй рече Заратустра.
Нощната песен
Нощ е: и по-високо заговориха всички бликащи извори. Също и моята душа е извор, който блика.
Нощ е: и ето събуждат се всички песни на любещите. Също и моята душа е песента на един, който люби.
Нещо неутолено, неутолимо е в мен — то иска да проговори. Жажда за обич има в мен, която сама говори езика на обичта.
Светлина съм аз: ах, да бих бил нощ! Но това е моята самотност, че аз съм опасан от светлина.
Ах, да бих могъл тъмен да бъда и нощен! Как щях да суча от гърдите на светлината!
И вас самите щях при това да благославям, вас, малки искрящи звезди и светулки там горе! — и блажен да бъда от вашия дар светлина.
Но аз живея в своята собствена светлина, аз вглъщам назад пламъците, които избиват из мен.
Аз не познавам щастието на оногова, който взема; и често съм си мислил, че крадене ще е още по-блажено от вземане.
Това е моята нищета, че ръката ми никога не почива от даряване; това е моята завист, че аз виждам томителни погледи и осветлените нощи на копнежа.
О, нещастие на всички, които даряват! О, помрачение на моето слънце! О, жажда за въжделение! О, алчност в насита!
Те вземат от мен: но засягам ли аз тяхната душа? Цяла пропаст е между даване и вземане; а над най-малката пропаст най-подир бива съзидан мост.
Глад расте от моята красота: аз бих желал да причиня болки на ония, на които светя, бих желал да ограбя надарените от мен — тъй съм гладен за зло.
Ръката си да отдръпнеш, когато вече насреща й се простира ръка; да чакаш подобно водопад, който при срива си все още не бърза — тъй съм гладен за зло.