Такова отмъщение възнамерява моето обилие: такова коварство блика из моята самотност.
Моето щастие да дарявам замря, когато дарявах, моята добродетел сама си омръзна с изобилието си.
Който винаги дарява, за него опасно е да не изгуби срам; който винаги раздава, ръката и сърцето му се покриват със слинове9 от раздаване само.
Моите очи не препълнят вече сълзи от срама на ония, които се молят; моята ръка закоравя за трепета на пълни ръце.
Къде се дяна сълзата на моето око и невинността на моето сърце? О, самотност на всички, които даряват! О, безмълвие на всички, които светят!
Много слънца кръжат в пустото пространство: към всичко, що е тъмно, говорят те със светлината си — за мен мълчат.
О, туй е враждата на светлината против онова, което свети: безжалостно следва тя своите пътища.
Несправедливо в глъбината на сърцето си към светещото, студено към слънцата — тъй върви всяко слънце.
Подобно буря летят слънцата по свои пътища, това е техният ход. Своята неумолима воля следват те, това е тяхната студенина.
О, това сте вие, вий, тъмни, вий, нощни, които създавате топлина от онова, що свети! О, вие само пиете мляко и отрада от вимето на светлината!
Ах, лед е около мен, моята ръка изгоря на ледното! Ах, жад има в мен, той чезне за вашата жажда!
Нощ е: ах, защо да съм светлина! И жад за нощното! И самотност!
Нощ е: ето блика из мен като извор моят копнеж — за реч копнея аз.
Нощ е: и по-високо заговориха всички бликащи извори. Също и моята душа е извор, който блика.
Нощ е: и ето събуждат се всички песни на любещите. Също и моята душа е песента на един, който люби.
Така пееше Заратустра.
Танцувалната песен
Една вечер вървеше Заратустра със своите ученици през гората; и като диреше някой извор, ето че излезе на тиха зелена поляна, обиколена с дървеса и храсти: на нея танцуваха девойки, заловени една за друга. Щом познаха Заратустра, те оставиха играта; но Заратустра пристъпи приветно към тях и каза тия думи:
— Недейте оставя танеца си, вий, обични девойки! Ни пакостник иде при вас да ви развали играта с лош поглед, нито враг на девойки.
Божи ходатай съм аз пред дявола: а той е духът на тежестта. Как мога аз, лекостъпни, да бъда враг на божествени танци? Или на момински нозе с хубави глезени?
Гора съм аз и нощ от тъмни дървеса: но който се от моя мрак не плаши, той ще намери и рози да висят под моите кипариси.
И малкия бог той там ще намери, най-милия на девойките: край извора той лежи тихо, със затворени очи.
Истина, сред бял ден заспа той, крадецът на дните! Да не е тичал премного подир пеперудите?
Недейте ми се сърди, хубави девойки, че ще накажа малкия бог! Ще вика той и ще плаче — но разсмива той и когато плаче!
И със сълзи на очи трябва той да ви моли за един танец; и сам аз ще изпея една песен за неговия танец.
Песен за танец и присмех над духа на тежестта, над моя най-висш и всемогъщ дявол, за когото казват, че бил „господар на света“.
И ето песента, която Заратустра пя, когато Купидон и девойките танцуваха заедно:
В окото ти погледнах аз недавна, о, живот! И в непостижна глъбина ми се стори, че потънах.
Но ти ме извади с въдица златна; и усмихна се на подбив, когато те нарекох непостижен.
„Тъй говорят всички риби — каза ти, — което те не могат да постигнат, е непостижимо.
Но променлив съм аз и необуздан и във всичко жена, и то недобродетелна:
Макар за вас, мъже, да съм «дълбока» или «вярна», «вечна» и «тайнствена».
Но, вие, мъже, ни надарявате все с вашите добродетели — ах, вий, добродетелни!“
Тъй се изсмя, невярната; но аз никога не вярвам на нея и нейния смях, когато тя сама за себе си говори зле.
И когато на четири очи говорих с необузданата си добродетел, гневливо тя рече: „Ти желаеш, ти жаднееш, ти обичаш, затуй само хвалиш живота!“
Без малко щях зло да й отвърна и на разгневената да кажа истината; а по-зло не може се отговори от туй „да кажеш истината“ на своята мъдрост. Тъй е именно между нас трима ни. От все сърце аз обичам само живота — и то най-вече тогаз, когато го мразя!
А че обичам мъдростта, и често твърде силно: то е защото тя ми тъй много напомня живота!
Тя има неговите очи, смеха му и неговата златна въдична пръчица: що съм крив аз, че двете тъй много си приличат?