И когато животът ме попита веднъж: „Коя е тя, мъдростта?“ — Аз отвърнах с жар: „Ах, да! Мъдростта! Жаднеем за нея и ненаситни сме, поглеждаме я през було, с мрежа я ловим.
Дали е хубава? Знам ли аз! Но тя е стръв и за най-старите шарани.
Променлива е тя и упорита; често я виждах аз да хапе устни и с гребен навъзкос да се реши.
Може би да е зла и във всичко жена; но тъкмо когато зле говори за себе си, тогаз най привлича.“
Като казах това на живота, той злобно се изсмя и затвори очи. „За кого говориш? — каза той. — Да не е за мен? И да имаше право — нима ми се казва това тъй в лице? Говори сега и за твоята мъдрост тъй също!“
Ах, и ето отвори пак своето око, ти, обичен живот! И мислех, че отново потъвам в непостижното.
Тъй пя Заратустра. Но щом се свърши танецът и девойките се разотидоха, той се натъжи.
„Отдавна вече слънцето залезе, — каза той най-сетне, — поляната е влажна, от горите иде хлад.
Нещо незнайно е около ми и гледа замислено. Как! Ти си жив още, Заратустра?
За какво? Защо? От що? Де? Къде? Как? Не е ли безумие, още да живееш?
Ах, приятели мои, то е вечерта, която тъй пита из мен. Простете ми тъгата!
Вечер настана: простете ми, че настана вечер!“
Тъй рече Заратустра.
Надгробната песен
„Там е островът на гробовете, мълчаливият; там са и гробовете на моята младост. Там искам аз да отнеса вечно зеления венец на живота.“
Тъй в сърце решен тръгнах по морето.
О, вие, образи и видения на моята младост! О, вие, погледи на обичта, вие, божествени минути! Как бързо умряхте вие за мен! Спомням си днес за вас като за мои мъртъвци.
От вас ми идва, мои най-мили мъртъвци, сладък мирис, който облекчава сърцето и сълзите. Истина, той покъртва и облекчава сърцето на самотния плувец.
Все пак аз съм най-богатият и най-завиден — аз, най-самотният! Че аз ви имах, а вие ме още имате: кажете, кому се отрониха, като мене, такива розови ябълки от дървото?
Все още съм аз наследник и имот за обичта ви, за ваш спомен, цъфтящ с пъстрите си саморасли добродетели, о, възлюбени мои!
Ах, ние бяхме създадени да сме един до други, вие, свидни чужди очарования; и не като плахи птици дойдохте вие при мен и моето желание — не, като доверени при доверения!
Да, за вярност създадени, като мен, и за нежни вечности: трябва сега да ви назова според неверността ви, вие, божествени погледи и минути: никакво друго име не научих още.
Истина, твърде скоро умряхте за мен, вие, бегълци. Но ни вие ме отбягнахте; ни аз — вас: невинни сме ние един други за нашата невярност.
Душиха ви, мен да убият, вие, пойни птици на моите надежди! Да, все към вас, възлюбени мои, мяташе винаги злобата стрели — моето сърце да улучи.
И тя улучи! Нали вие ми бяхте винаги най на сърце, вие, които владях и които ме владяхте: затова вие трябваше млади да умрете и тъй рано!
В най-уязвимото, което притежавах, мятаха те стрела: туй бяхте вие, чиято кожа е подобна на мъшец и още повече на усмивка, която умира от един поглед!
Но тая дума искам аз да кажа на моите врагове: Що значи човекоубийство в сравнение с това, което ми сторихте вий!
По-зло ми сторихте вие от всяко човекоубийство; невъзвратното ми отнехте — тъй ви казвам аз, мои врагове!
Вие убихте виденията на моята младост и най-обичните й очарования!
Моите другари от детинство ми отнехте вие, блажените духове! За тяхна памет полагам аз тоя венец и това проклятие.
Това проклятие вам, мои врагове! Не вие ли скъсихте моята вечност, както скъсва се звук в студената нощ! Едвам като поглед на божествени очи дойде тя при мене само, като миг.
Тъй веднъж в сгоден час ми каза моята чистота: „Божествени трябва да бъдат за мен всички същества.“
Тогаз ме нападнахте вие с мръсни призраци; ах, и къде се дяна онзи сгоден час!
„Всички дни трябва свети да ми бъдат“ — тъй говореше веднъж мъдростта на моята младост: наистина, реч на весела мъдрост!
Но тогава, мои врагове, вие откраднахте моите нощи и продадохте ги на безсънни мъчения: ах, къде се дяна оная весела мъдрост?
Някога пожелах щастливи предсказания от птички: вие ми пратихте чудовище-бухал да препречи пътя ми, отвратителен. Ах, къде се дяна тогава моят най-благороден обет?
Като слепец вървях аз някога блажени пътища: а вие хвърлихте смет по пътя на слепеца: и гнус го е сега от старата пътека на слепеца.