Той все още стои като тигър, който иска да скокне; но аз не обичам тия напрегнати души, не ми са по вкуса всички тия отстранени.
А вие ми казвате, приятели, че за вкус и вкусване разпра няма? Но целият живот е разпра за вкус и вкусване!
Вкус: то е същевременно тегло и везна, и теглител: и тежко на всичко живо, което би поискало да живее без разпра за тегло и везни, и теглител!
Когато му омръзне неговата възвишеност на тоя възвишен: тогава само ще почне хубостта му — и тогава само ще иска да го вкуся и намеря вкусен.
И само когато се отвърне сам от себе си, ще скокне той през своята собствена сянка — и, наистина, вътре в своето слънце. Предълго стоя той на сянка, бузите на разкаяника на духа побледняха; почти изнемощя от глад при своите очаквания. Презрение се вижда още в неговия поглед; и на устата му се таи отвращение. Макар да почива сега, но неговото спокойствие не се е още настанило на слънце.
Той би трябвало да прави като бик; и неговото щастие би трябвало да мирише на земя, а не на презрение към земята.
Като бял бик бих желал аз да го видя как той пръхти, реве и върви пред плуга, и ревът му би трябвало при това да възхваля всичко земно!
Мрачно е още лицето му; сянката на ръката играе върху него. Засенен е още смисълът на окото му.
Самото негово дело е още сянка върху му: ръката затъмява тогова, който действа. Не надделя той още своето дело.
Тила на бика обичам аз у него: но искам да видя още и окото на ангела.
Също и от свойта херойска воля ще трябва той да се отучи: аз бих желал да бъдеше той възнесен, а не само възвишен — етерът сам би трябвало да го възнесе, безволника!
Той надви чудовища, той разреши гатанки, но трябвало би да разреши своите чудовища и гатанки, в небесни чада би трябвало той да ги превърне.
Още неговото познание не е научило да се усмихва и да бъде без завист; още неговата бушуваща страст не утихва в хубостта.
Истина, не в насита трябва желанието му да млъкне и потъне, а в хубостта! Без хубост не може великодушието на възвишено настроение.
Сложил ръка над глава: тъй би трябвало хероят да почива, а и тъй би трябвало да превъзмогне своята почивка.
А тъкмо за хероя хубавото е най-мъчно от всички неща. Всяка силна воля не отвоюва хубавото.
Малко повече, малко по-малко: тъкмо в това е многото, това е най-вечето.
Да стоиш с отпуснати мускули и с отпрегната воля: това е най-мъчно за всинца ви, вий, възвишени!
Когато властта стане милостива и снизхожда до видимото: хубост наричам аз такова снизхождане.
И от никого не искам аз хубост колкото от теб, ти, могъщи: твоята добрина да бъде последно твое самонадделяване.
За всяко зло те смятат способен: затова искам добро от теб.
Истина, често съм се смял на слабите, които се мислят добри, защото лапите им са немощни.
Прави и ти като стълпа на добродетелта: все по-хубав и по-нежен става той, а отвътре — по-твърд и по-издръжлив, колкото по-нагоре се издига.
Да, ти, възвишени, някога ти ще станеш още по-хубав и ще държиш огледалото пред своята собствена хубост.
Тогава твоята душа ще потрепери от божествени пожелания; и поклонение ще има в твоето тщеславие!
Това именно е тайната на душата: само когато я напусне хероят, приближава се към нея в блян — свръх-хероят.
Тъй рече Заратустра.
За страната на образоваността
Твърде далеч залетях в бъдещето: ужас ме нападна. И когато се озърнах около си, виж! Времето бе едничък мой съвременник.
Тогава полетях назад към дома — и все по-бързо: така дойдох при вас, и вий, днешни хора, и в страната на образоваността.
За пръв път донесох поглед и за вас, и добро желание: истина, с копнеж в сърцето дойдох аз.
Но що ме сполетя? Колкото и да ме беше страх — трябваше да се смея! Никога погледът ми не бе виждал нещо тъй пъстро-нашарено!
Аз смях се и смях, и когато нозете ми още трепереха и сърцето при това: „Та тук е родината на всички гърнета за бои!“ — казах аз.
Нацапани са петдесет дамги по образа и членовете: тъй седяхте вие за мое учудване, вий, днешни хора!
И с петдесет огледала около вас, които ласкаеха пъстротата на боите ви и подражаваха на вас!
Истина, вие не бихте могли да носите по-добра маска от вашето собствено лице, вий, днешни хора! Кой би могъл да ви познае?
Цели надраскани със знаците на миналото, а и тия знаци минати отгоре с нови знаци: тъй се скрихте вие добре от всички знакотълкуватели!