Ние сме петимни дори и за такива неща, които бабичките си разправят вечер. Това сами ние наричаме вечно женственото у нас.
И като да има особен таен достъп към знанието, който се зарива за ония, що нещо учат: и вярваме ние в народа и неговата „мъдрост“. Но това вярват всички поети: че който лежи на тревата или нейде по уединени склонове, наострил уши, узнава много за нещата, които са между земята и небото.
И обземат ли ги нежни вълнения, поетите винаги мислят, че самата природа е влюбена в тях.
И се примъква до техните уши, да им пришепне тайни и влюбени ласкави думи: с това се пъчат и надуват те пред всички смъртни!
Ах, има толкова неща между земята и небото, за които само поетите са се отпущали да бленуват нещо!
И още повече над небето: че всички богове са символи на поета, измислица на поета!
Истина, нас винаги все нагоре ни дърпа — именно към царството на облаците: върху тия слагаме ние нашите пъстри блянове и наричаме ги тогава богове и свръхчовеци.
Че доста леки са те и тъкмо за там са! — всички тия богове и свръхчовеци.
Ах, как ми омръзна всичко това недостижимо, което иска без друго да стане събитие. Ах, как ми омръзнаха тия поети!
Когато Заратустра рече тъй, разгневи се ученикът му, но мълчеше. Също и Заратустра мълчеше; и погледът му се бе обърнал навътре, като да гледаше далеч в далнини. Най-сетне той въздъхна и дойде на себе си.
— Аз съм от днес и отколе — каза той тогава, — но в мене има нещо, което е от утре и вдругиден и от всякога.
Омръзнаха ми поетите старите и новите: повърхностни са те всички и плитки моря. Те не са мислили достатъчно надълбоко: затова тяхното чувство не потъна до основата.
Малко похот и малко скука: това са били техните най-добри размисли.
Лъх и бяг на призраци е за мен всичкото им дрънчене на арфа; нима знаеха те досега що е страстен порив на звуковете!
Те не са и чисти достатъчно: те размътят всяка своя вода, за да се вижда дълбока.
И с това обичат те да се показват придобрители: но посредници и смесители си остават те, и посредствени, и нечисти!
Ах, аз хвърлих мрежата си в техните морета, като исках да уловя добра риба: но все глава на някой стар бог издърпвах.
Тъй морето даде на гладния един камък. И те сами невям от море произхождат.
Разбира се, намират се и перли в тях: толкова повече приличат те на твърди мидни животни. И вместо душа намирах често у тях тиня всолена. От морето се научиха те още и на суетност: не е ли морето паунът на пауните?
И пред най-грозния бивол разперя то опашка, никога не му омръзва неговото везано ветрило от сребро и коприна.
Упорито гледа го биволът, в душата си близо до пясъка, още по-близо до храсталака, но най-близо до блатото.
Що му е нему хубост и море, и пауново труфило! Тая притча казвам аз на поетите.
Истина, самият техен дух е паун на пауните и море от суета!
Зрители иска духът на поета: че ако ще би да са и биволи! Но тоя дух ми омръзна: и аз виждам да иде време, когато сам той на себе си ще омръзне.
— Променени видях аз вече поетите и с поглед насочен към себе си.
Видях да идат покаяници на духа: те израстоха от тях.
Тъй рече Заратустра.
За великите събития
Има остров в морето — недалеч от блажените острови на Заратустра — на който една огнена планина непрекъснато дими; за него казва народът, а особено старите бабички, че бил поставен като канара пред вратата на долния свят: а през самата огнена планина слизала надолу тясна пътека, която водела към тая врата на долния свят.
И тъкмо по онова време, когато Заратустра се намираше на блажените острови, случи се — един кораб хвърли котва на острова, на който се издига димящата планина; и екипажът на кораба излезе на суша да лови зайци. Но към пладне, когато капитанът и хората му се сбраха пак заедно, видяха ненадейно един човек да иде по въздуха към тях, и чу се глас ясно да казва: „Време е! Дойде вече време!“ А когато видението наближи съвсем до тях — подобно сянка мина то бързо нататък, по направление, дето се издигаше огнената планина — те познаха с голяма изненада, че то е Заратустра; защото всички вече бяха го виждали, освен самия капитан, и го обичаха, както народът обича: еднакво и обич, и страх, когато са примесени заедно.
„Вижте! — рече старият кърмчия. — Ето Заратустра отива за Ада!“ — В същото време, когато тия моряци излязоха на огнения остров, бе се разчуло, че Заратустра изчезнал; и когато запитваха приятелите му, те разправяха, че той нощем заминал с кораб, без да каже къде отива. Тъй настана смущение; след три дни към това смущение се притури още и историята на моряците — и заразправя цял народ тогава, че дяволът отвлякъл Заратустра.