— Що да мисля за това! — рече Заратустра. — Нима съм аз призрак?
Но то ще е била сянката ми. Вие ще да сте чували нещо за странника и сянката му!
Едно е несъмнено: ще трябва да я държа по-накъсо — инак ще ми зачерни името.
И още веднъж поклати глава Заратустра и чудеше се:
— Що да мисля за това! — каза той повторно.
Защо викаше призракът: „Време е! Дойде вече време!“
За какво е време вече?
Тъй рече Заратустра.
Прорицателят
„— И видях аз велика скръб да сполетява хората. На най-добрите омръзнаха делата им.“
Едно учение се появи, една вяра тръгна покрай него: „Всичко е пусто, всичко е все то, всичко е било!“
И от всички хълмове отекна: „Всичко е пусто, всичко е все то, всичко е било!“
Жънахме ние: но защо всички наши плодове изгниха и потъмняха? Какво падна от лошия месец през тая последна нощ?
Напусто беше всяка работа, отрова стана нашето вино, лош поглед ослани полята и сърцата ни.
Изсъхнахме всички и падне ли огън върху ни, ще се разпилеем като пепел: и на самия огън дори омръзнахме.
Пресекнаха всички извори за нас и морето се отдръпна. Да се разтръгне иска земята, но глъбината не ще да гълта!
„Ах, де има още море, в което човек би могъл да се удави“ — тъй ечи нашият вопъл, — чак през равните блата.
„Истина, и за умиране сме твърде уморени; и бдим още и все живеем в гробници!“
Тъй Заратустра чу да говори един прорицател; и неговото прорицание засегна сърцето му и преобрази го. Печален се луташе той и уморен; и заприлича на ония, за които говореше прорицателят.
— Истина — тъй каза той на своите ученици, — малко остава и ще дойдат тия дълги дрезгавини. Ах, как да спася моята светлина отвъд тях!
Да не се задуша в тая печал! Че на по-далечни светове трябва да бъде тя светлина, и на най-далечни нощи!
Тъй в сърцето угрижен се луташе Заратустра; и три дни наред не яде и не пи, нямаше мира и загуби дума. Най-сетне случи се, че падна в дълбок сън. А неговите ученици седяха наоколо му дълго да бдят нощем и чакаха загрижени дали ще се пробуди и пак заговори, и оздравее от своята скръб.
А ето речта, която Заратустра каза, когато се събуди; гласът му идеше до неговите ученици като от далнини:
— Чуйте съня, който сънувах, приятели, и помогнете ми да отгатна неговия смисъл!
Той ми е още гатанка, тоя сън; смисълът му е в него скрит и привързан и още не може да възлети над него със свободни криле.
Отрекъл бях всякакъв живот, тъй ми се присъни. Нощен и гробен пазач бях станал, там, на самотния планински замък на смъртта.
Там горе пазех аз нейните ковчези: пълни бяха задушните сводове с такива победни трофеи. Из стъклени ковчези ме гледаше превъзмогнат живот.
Мирисът на опрашени вечности дишах аз: знойна и прашна лежеше там моята душа. И кой би могъл да проветри там душата си!
Ведрина на полунощ беше все около ми, самотността бе приклекнала до нея; и, трета при тях, хриптящата мъртва тишина, най-лошата от моите другарки.
Ключове носех аз, най-ръждиви от всички ключове; и аз знаех с тях да отварям най-скрибуцащи порти.
Като зловещ грак се понесе звукът през дългите коридори, когато се подемаха вратите на портата: злокобно грачеше тая птица, не искаше тя да я будят.
Но още по-ужасно и свиващо сърцето беше кога всичко замлъкнеше пак и утихнеше наоколо, и аз седях сам в това коварно мълчание.
Тъй минаваше и се мъкнеше времето, ако още имаше време: отде да узнаех това! Но най-сетне се случи онова, което ме събуди.
Три пъти удариха удари по портата, подобно гръм, отекнаха се и ревнаха сводовете три пъти пак: тогава отидох към портата.
— Мора11! — викнах аз. — Кой носи своята пепел на планината? Мора! Мора! Кой носи своята пепел на планината?
И аз натиснах ключа и повдигнах портата, и мъчих се. Но тя ни на пръст се открехна.
И ето че буен вихър джасна вратните й: писна, тресна, профуча и захвърли той отпреде ми един чер ковчег.
И в екота и писъка, и трясъка разпръсна се ковчегът и изригна хилядообразен смях.
И безчет деца, ангели, бухали, глумци и големи като деца пеперуди се изсмяха и загавриха, и забушуваха срещу ми.
Грозно се уплаших от това — то ме повали. И викнах аз от ужас, както никога не съм викал.