Но моят собствен вик ме събуди: и аз дойдох на себе си.
Тъй разправи Заратустра своя сън и млъкна: че не знаеше той още тълкуването на своя сън. Но ученикът, когото той най обичаше, стана бързо, улови ръката на Заратустра и рече:
— Твоят живот сам ни тълкува тоя сън, о, Заратустра! Не си ли сам ти вихърът с острия писък, който кърти портите на кулите на смъртта?
Не си ли сам ти ковчегът, пълен с пъстри злоби и ангелски сили на живота?
Истина, подобен на хилядообразен детински смях влиза Заратустра във всички гробници, смеещ се на тия нощни и гробовни пазачи, и на всички, що дрънчат с мрачни ключове.
Ще го стреснеш и низвъргнеш ти с твоя присмех; припадъкът и пробуждането ще докажат твоята мощ над тях.
А дори да би настанала дълга дрезгавина и смъртна умора, ти не ще залезеш на нашето небе, ти, застъпник на живота!
Нови звезди ни даде ти да видим и нови нощни велелепия; истина, и самия смях разпъна ти като пъстър шатър върху ни.
И винаги из ковчези детински смях ще блика; и винаги победоносен ще иде силен вихър за всяка смъртна умора: за това ти сам си ни залог и прорицател!
Истина, тях самите сънува ти, вразите си: това бе твоят най-тежък сън!
Но както ти се пробуди от тях и дойде на себе си, тъй и те трябва да се пробудят от себе си — и дойдат при теб!
Тъй рече ученикът и всички други навалиха около Заратустра и хващаха го за ръце и искаха да го придумат да остави леглото си и своята скръб и да се върне при тях. А Заратустра седеше изправен на одъра си и с отчужден поглед. Подобно някой, който се връща след дълго скитане по чужбина, гледаше той своите ученици и взираше се в лицата им; и все още не ги познаваше. Но когато го вдигнаха и изправиха на нозе, ето, погледът му изведнъж се промени, той разбра всичко, що се бе случило, поглади си брадата и рече със силен глас:
— Тъй да бъде! Има време за това; а сега се погрижете, ученици мои, за един добър обяд и скоро! Тъй мисля аз да изкупя лошите сънища! А прорицателят трябва да яде и пие до мен: и наистина, аз ще му покажа и едно море, в което може да се удави!
Тъй рече Заратустра. А след това гледа ученика, който му стана тълкувател на съня, дълго в лицето и поклати глава при това.
За изкуплението
Когато един ден Заратустра минуваше големия мост, заобиколиха го недъгави и просяци, и един гърбав му заговори тъй:
— Виж, Заратустра! И народът се учи от теб и почва да вярва в твоето учение: но за да ти повярва съвсем, трябва още едно нещо — трябва да убедиш още и нас, недъгавите! Тук ето имаш хубав избор и наистина, случай да хванеш не едного за перчема! Слепи можеш да излекуваш и хроми да направиш да провървят; и на онзи, който има повечко отзаде си, ти би могъл да му отнемеш колко-годе — това, мисля аз, би било най-добрият начин да накараш недъгавите да повярват в Заратустра!
Но Заратустра отвърна на тогова, който говореше, тъй:
— Ако се вземе на гърбавия гърбицата, взема му се умът — тъй учи народът. И ако се върнат очите на слепия, той вижда твърде много лоши неща на земята: тъй че той проклина оногова, който го е изцелил. Но тоя, който направи хромия да провърви, той му докарва най-голяма вреда: че щом тръгне, дава се път и на неговите пороци — тъй учи народът за недъгавите. А защо Заратустра да не научи и от народа, щом народът учи от Заратустра?
Но за мен това е най-малкото нещо, откак живея между хората, да виждам: „На тогова липсва око, на оногова ухо, на трети крак, а други има, които са изгубили език или нос, или глава.“
Аз виждам и виждах по-лоши и разни тъй отвратителни неща, че не бих желал да говоря за всяко от тях, а за някои нито дори да замълча: хора именно, на които липсва всичко, освен че имат едно повече — хора, които не са друго нищо освен едно голямо око или една голяма уста, или един голям корем, или друго някакво голямо нещо — изопачени недъгавци наричам аз такива.
И когато идех от моята самотност и за пръв път минах тоя мост, не повярвах на очите си и гледах татък, и гледах пак, и казах най-сетне: „Това е едно ухо! Ухо, голямо като човек!“
Взрях се още по-добре: и наистина, под ухото се движеше още нещо, което беше за оплакване малко и бедно, и немощно. И действително, чудовищното ухо седеше на едно малко тънко стъбло — а стъблото беше човек! Който вземеше стъкло пред очите си, можеше дори да разпознае и едно малко завистливо листенце; а тъй също, че една подута душичка се клатушка на стъблото. А народът ми каза, че голямото ухо не било само човек, а един велик човек, един гений. Но аз никога не вярвах на народа, когато говори за велики хора — и си останах на вярата, че това е един изопачен недъгавец, който има от всичко твърде малко и само едно твърде много.