Когато Заратустра говореше тъй на гърбавия и на ония, на които той беше тълкувател и застъпник, обърна се той с дълбоко недоволство към своите ученици и каза:
— Истина, приятели мои, аз ходя между хората като между отломки и отделни части от хора!
Това е за окото ми най-страшното, че аз намирам човека разрушен и разхвърлен като на бойно и скотобойно поле.
И отбегне ли окото ми отсега към отколе, то все същото намира: отломки и отделни части и грозни случки — но не хора!
Сега и отколе на земята — ах! приятели мои — това е за мене най-непоносимото; и аз не бих могъл да живея, да не бях ясновидец за онова, което трябва да дойде.
Ясновидец, желател, творец, сам бъдеще и мост към бъдещето — и ах, също при това и недъгавец на тоя мост: всичко това е Заратустра. А и вие също се питахте често: „Кой е за нас Заратустра? Как да го наречем?“ И подобно мене отговаряхте си с въпроси.
Дали е той обещаващ? Или изпълнител? Завоевател? Или наследник? Есен? Или палешник? Лекар? Или оздравял?
Поет ли е? Или истинен? Освободител? Или укротител? Добър?
Или зъл?
Аз ходя между хора като между отломки на бъдещето: онова бъдеще, което аз виждам.
И всички мои помисли и стремежи са да намисля и сбера в едно, което е отломка и гатанка, и грозна случка.
И как бих изтърпял човек да бъда, ако човек не беше и поет, и гадател, и изкупител на случая!
Да изкупиш миналите и да претвориш всяко „беше“ в „тъй го исках аз!“ — това само бих нарекъл аз изкупление.
Воля — тъй се нарича освободителят и вестителят на радост: тъй ви учих аз, приятели мои! Но научете и това: самата воля е още пленница.
Да искаш, освобождава: но как се нарича това, което и освободителя още туря в окови?
„Беше“: тъй се нарича скърцането на зъбите на волята и най-самотната й скръб. Безсилна против онова, което вече е направено — тя гледа лошо на всяко минало.
Волята не може да иска назад; че тя не може да сломи времето и въжделението на времето — това е най-самотната скръб на волята.
Да искаш — това освобождава: какво измисля самото искане, за да се освободи от своята скръб и да се присмее на своята тъмница?
Ах, безумец е всеки пленник! С безумство се изкупва и пленената воля. Че времето не върви назад, това е гневът й: „това, което беше“ — тъй се нарича камъкът, който тя не може да отвали.
И тъй отваля тя камъни от гняв и досада и отмъщава на оня, който подобно ней не чувства гняв и досада.
Тъй стана волята, освободителката, мъчител: и на всичко, що може да страда, мъсти за това, че тя не може да се върне назад.
Това, да, само това е самата мъст: отвращението на волята против времето и неговото „беше“.
Истина, голямо безумие е присъщо на волята ни; и стана проклятие за всичко човешко, че това безумие възприе дух!
Духът на отмъщението: приятели мои, досега това беше най-добрата мисъл на хората; и дето имаше страдание, там трябваше винаги да има наказание.
„Наказание“ — именно тъй се нарича мъстта: с лъжовна реч тя се преструва, че има добра съвест.
И защото в самия желаещ има страдание, задето не може да поиска назад, то трябвало самото искане и всеки живот да бъде наказание! И тъй се трупа облак връз облак върху духа: докато най-сетне лудостта запроповядва: „Всичко предхожда, затова е всичко достойно да изчезне!“ „И справедливост е сам той, оня закон на времето, че то трябва да изяда своите деца“: тъй проповядваше лудостта.
„Нравствено са разпоредени нещата според право и наказание.
О, де е спасението от течението на нещата и от наказанието «битие»?“ Тъй проповядваше лудостта.
„Може ли да има спасение, когато има едно вечно право? Ах, неотвалим е камъкът «беше»: вечни трябва да бъдат и всички наказания!“ Тъй проповядваше лудостта.
„Никое дело не може да бъде унищожено: как би могло то чрез наказанието да стане неизвършено! Това, това е вечното в наказанието «битие», че и битието трябва да бъде вечно все дело и престъпление!“
„Освен ако волята най-сетне сама се освободи и искането стане неискане“: но вие познавате, братя мои, тая баснена песен на лудостта!
Отведох ви аз от тия баснени песни, като ви учих: „Волята е творец.“