Ала както вашите най-мъдри не ми се видяха толкова мъдри: тъй също намерих, че и злобата на хората стои по-долу от това, що се разправя за нея.
И често клатех глава, и питах: защо още дрънкате, вий, дрънчащи змии?
Истина, и за злото бъдеще има! И най-горещият юг не е още изнамерен за хората.
Колко неща сега вече наричат най-люта злоба, които са само дванадесет стъпки и три месеца дълги! Но някога ще се явят на свят по-големи змейове.
Че за да не липсва на Свръхчовека змея, свръхзмеят, който да е достоен за него: затова трябва още много горещо слънце да грее върху влажните дебри!
Вашите диви котки трябва да станат по-напред тигри и вашите отровни жаби — крокодили: че добрият ловец трябва да има добър лов!
И наистина, вий, добри и справедливи! У вас има много за смях, а особено страхът ви пред онова, що досега се наричаше „дявол!“
Тъй чужди сте вие с душата си за всичко, що е велико, че Свръхчовека би ви се видял страшен в своята доброта!
И вий, мъдри и учени, вие бихте избягали от слънчевия зной на мъдростта, в който Свръхчовекът с радост къпе своята нагота!
Вие, най-висши човеци, които срещна моя поглед! Това е моето съмнение във вас и моят таен смях: аз отгатвам, вие бихте назовали моя Свръхчовек дявол!
Ах, омръзнаха ми тия най-висши и най-добри: от тяхната „висина“ ме теглеше нагоре, навън, далеч към Свръхчовека!
Ужас ме обзе, когато видях наги тия най-добри: тогава ми израстоха криле да отлетя в далечни бъднини.
В по-далечни бъднини, в по-южни югове, отколкото някога художник е бленувал: там, дето боговете се срамят от всяка дреха!
Но преоблечени искам вас да видя, вий, ближни и събратя, и добре натруфени, и суетни, и достойни, като „добрите и справедливите“.
И преоблечен, искам сам аз между вас да седя — че да не позная вас и себе си: това именно е моята последна човешка мъдрост.
Тъй рече Заратустра.
Най-тихият час
Що стана с мен, приятели мои? Вие ме виждате смутен, унесен, неохотно послушен, готов да се махна — ах, от вас далеч да се махна!
Да, още веднъж трябва Заратустра да се оттегли в своята самотност: но тоя път нерадо се връща мечката в своето леговище!
Що стана с мен! Кой заповядва това? Ах, моят гневен господар иска така, той ми рече; произнесох ли аз някога името му пред вас?
Вчера привечер ми рече моят най-тих час: това е името на моя страшен господар.
И тъй стана — защото всичко трябва да ви кажа, за да не би сърцето ви да се ожесточи против внезапно разделящия се!
Знаете ли сепването на тоя, що заспива?
До пръстите на нозете се сепва той от това, че земята се дръпва и започва сънят.
Това ви казвам като притча. Снощи в най-тихия час земята под мен се дръпна: започна сънят.
Стрелката се отмести, часовникът на моя живот пое дъх — никога не съм чувал такава тишина около си: тъй че сърцето ми се сепна.
Тогава рече ми то без глас: „Ти го знаеш, Заратустра?“ И аз извиках от страх при тоя шепот, и кръвта се дръпна от лицето ми: но аз мълчах.
И повторно ми рече то без глас: „Ти го знаеш, Заратустра, но не го казваш!“
И аз отвърнах най-сетне като някой упорит:
— Да, аз го зная, но не искам да го кажа!
И то наново ми рече без глас: „Ти не искаш, Заратустра? Истина ли е това? Не се крий в упорството си!“ И аз плаках и треперах като дете и рекох:
— Ах, искал бих, но мога ли! Остави ме! Това е свръх силата ми!
И то наново ми рече без глас: „Що значиш ти, Заратустра!
Кажи своята дума и умри!“ И аз отвърнах:
— Ах, моя дума ли е това? Кой съм аз? Аз чакам по-достойния; не съм достоен дори да умра за него.
И то наново ми рече без глас: „Що значиш ти? Ти още не си доста смирен. Смирението има най-твърда кожа.“ И аз отвърнах:
— Какво не изтърпя вече кожата на моето смирение! При подножието живея на моята висина: колко са високи моите върхове? Никой не ми е казал още. Но добре познавам аз моите долини.
И то наново ми рече без глас: „О, Заратустра, който има да преместя планини, той мести също долини и низини.“ И аз отвърнах:
— Моята дума не е още преместяла гори и което говорих, не стигна до хората. Аз тръгнах при хората, но още не съм стигнал до тях.
И то наново ми рече без глас: „Що знаеш ти за това? Роса пада върху тревата, когато нощта е най-замлъкнала.“ И аз отвърнах:
— Присмиваха ми се, когато намерих и тръгнах своя собствен път; и наистина, тогава трепереха моите нозе.