И тъй ми казваха те: Ти се отучи от пътя, ще се отучиш сега и да ходиш!
И то отново ми рече без глас: „Що значи техният присмех! Ти си, който се е отучил да слуша: сега трябва да заповядваш!
Не знаеш ли кой е на всички най-необходимият? Който заповядва великото. Велико да изпълниш е мъчно: но още по-мъчното е да заповядаш велико.
Това е най-непростимото у теб: ти имаш силата, а не щеш да властваш.“
И аз отвърнах:
— Мен ми липсва лъвски глас за заповядване.
И то наново ми рече като шепот: „Най-тихите думи са, които докарват буря. Мисли, които идват на гълъбови нозе, управляват света.
О, Заратустра, ти трябва да вървиш като сянка на онова, което трябва да дойде: тъй ще заповядваш ти и, заповядвайки, ще вървиш отпред.“
И аз отвърнах:
— Свян ме е.
И то наново ми рече без глас: „Ти трябва още да станеш дете и без свян.
Гордостта на младините личи още върху ти, късно стана ти млад: а който иска да стане дете, трябва още и младостта си да превъзмогне.“
И аз дълго време мислих и треперах. Но най-сетне казах, което изпърво казах:
— Не искам.
Тогава се вдигна смях около ми. Уви, как тоя смях ми раздира недрата и разкъса сърцето!
И то ми рече за сетен път: „О, Заратустра, твоите плодове са зрели, но ти не си узрял за своите плодове!
Тъй че трябва да се върнеш пак в самотността: че ти трябва още да дозрееш.“
И пак се изсмя то и отлетя: тогава стана тихо около ми като от двойна тишина. Но аз лежах на земята и пот ручеше от мен.
— Сега чухте всичко, и защо трябва да се върна в моята самотност. Нищо не премълчах от вас, приятели мои.
А и това чухте вие от мен — който е от всички хора най-мълчаливият — и иска да бъде такъв!
Ах, приятели мои! Аз бих имал още нещо да ви кажа, бих имал още нещо да ви дам! Защо не ви го давам? Нима съм скъперник?
Но когато Заратустра изрече тия думи, преодоля го силата на скръбта и близостта на раздялата с приятелите си, тъй че заплака високо; и никой не знаеше да го утеши. А през нощта замина той сам и остави приятелите си.
Трета част
Вие гледате нагоре, когато желаете възвишение. А надолу гледам аз, защото съм възвишен.
Кой от вас може в също време да се смее и да бъде възвишен?
Който се възмогне на най-високите планини, той се смее на всички трагически игри и истински трагедии в живота.
Странникът
Беше сред нощ, когато Заратустра взе пътя през хребета на острова, за да стигне рано сутринта на другия бряг: че от там искаше да се качи на кораба. На оня бряг имаше едно добро пристанище, дето и чужди кораби често хвърляха котва; те вземаха със себе си мнозина, които искаха да минат от блажените острови през море. И когато Заратустра възлязваше нагоре по планината, спомни си по пътя за многото свои самотни скитания още от младини, и на колко планини и хребети и върхове се е възземал вече.
— Аз съм странник и възлезвач по планини — каза той на сърцето си, — не обичам равнините и, види се, не мога дълго да стоя спокойно.
И отсега каквато вече съдба и преживяване да ме стигне — ще е едно странстване и възлизане по планини; човек най-сетне преживява само себе си.
Мина времето, когато смееха да ми се изпречват случаи; и какво би могло още да ме сполети, което да не е било вече мое собствено!
Той се връща само назад, то си иде най-сетне дома — моето собствено аз, и онова от него, което беше дълго време на чужбина и пръснато между всички неща и случаи.
И още едно зная аз: сега стоя пред своя последен връх и пред онова, що отдавна бе отредено за мен. Ах, по своя най-мъчен път трябва аз да тръгна нагоре! Ах, аз почнах най-самотното си скитане!
Но подобният на мене, той не ще избегне един такъв час: часът, който ми казва: „Сега тръгваш ти своя път на величие! Връх и бездна — сега в едно са слени!
Ти вървиш своя път на величие: ето че твое последно прибежище стана онуй, което досега се зовеше твоя последна опасност!
Ти вървиш своя път на величие: това сега трябва да ти дава най-много смелост, че зад теб няма вече друг път!
Ти вървиш своя път на величие: тук никой не трябва да се мъкне подире ти! Твоят крак сам изличи пътя зад тебе, и над тоя път стои написано: невъзможност.