И ако отсега нататък ти липсват стълби, трябва да се научиш и на своя собствена глава да се възземаш: как иначе би желал да се възземеш нагоре?
Върху своята собствена глава и отвъд своето сърце! Сега и най-кроткото у теб трябва да стане най-жестоко!
Който винаги се е пазил, най-сетне пазенето му става болест.
Благословено да бъде, което калява! Аз не възхвалявам страната, дето мед и масло тече.
Трябва да отведеш поглед от себе си, за да видиш много — тая жестокост е необходима за всеки, който възлиза по планини.
Но който е безочлив, когато дири познанието, как би могъл той да види в нещата повече от външните им причини!
Но ти, Заратустра, искаше да видиш основата на нещата и което е зад нея: тогава трябва сам над себе си да се възземеш — нагоре, на върха, додето своите звезди видиш под себе си!
Да! Долу да гледам сам на себе си, а още и на моите звезди: ето това би нарекъл мой връх, това ми остава още като последен връх!“
Тъй говореше Заратустра на себе си при възлизане, като утешаваше с жестоки изречения сърцето си: че сърцето му беше наранено тъй, както никога преди. И когато стигна върха на планинския хребет, ето, пред него лежеше простряно другото море: и той застана тихо и дълго мълча. А нощта бе студена на тая висина и ведра и яснозвездна.
„Аз познах съдбата си — каза той най-сетне печално. — Добре! Аз съм готов. Тъкмо-що почва моята последна самотност.
Ах, това черно печално море под мен! Ах, тази бременна нощна досада! Ах, съдба и море! При вас трябва аз да се спусна!
Пред своята най-висока планина стоя аз и пред своето най-дълго пътешествие: затова трябва сега да се спусна по-надолу, отколкото кога и да е — по-дълбоко в мъката, както никога не съм слизал, чак до нейните най-черни вълни! Тъй го иска моята съдба. Добре! Готов съм.
Отде са най-високите планини? — тъй питах аз някога. И научих, че те идат от морето.
Това свидетелство е написано върху нейните камъни и върху стените на нейните вършини. Из най-дълбокото трябва най-висшето да се издигне до своята висина.“
Тъй рече Заратустра на върха на планината, дето беше студено; но когато дойде близо до морето и застана най-сетне сам между скалите, той се почувства уморен от пътя и обзет от копнеж повече отпреди.
„Още всичко спи сега — рече той, — и морето спи. От сън упоено и странно поглежда окото му към мен.
Но то дъха топло, аз сещам това. И сещам аз също, че то сънува. То се мята насън върху корави възглавници.
Чуй! Чуй! Как то стене от лоши спомени! Или лоши очаквания?
Ах, печален съм с теб, ти черно чудовище, и заради тебе ме е гняв на себе си.
Ах, защо няма достатъчно сила ръката ми! На драго сърце, наистина, бих те избавил от лоши сънища!“
Тъй като рече Заратустра, изсмя се с тъга и горчивина сам на себе си.
„Как! Заратустра! — каза той. — Ти искаш да пееш утеха на морето?
Ах, любвеобилни глупак Заратустра, ти от доверие преблажен! Но винаги си бил такъв ти: винаги си отивал доверчиво към всичко страшно. Всяко чудовище искаше ти да милваш. Един лъх от топло дихание, малко мека козина на лапата — и веднага си бивал готов да го обикнеш и привлечеш към себе си.
Обичта е опасност за най-самотния, обичта към всичко, стига само да е живо! За смях наистина е моята лудост и моята скромност в обичта!“
Тъй рече Заратустра и се изсмя при това за втори път: но тогава си спомни своите оставени другари — и като че ли в мислите си провинен пред тях, той се ядоса на себе си за своите мисли. И стана скоро тъй, че смеещият се заплака — от яд и копнеж горчиво плака Заратустра.
За привидението и гатанката
Когато между моряците се разчу, че Заратустра се намира на кораба — защото наедно с него се беше качил и един мъж, който идеше от блажените острови — тогава обзе всички голямо любопитство и очакване. Но Заратустра мълча два дни и беше студен и глух от тъга тъй, че не отговаряше ни на погледи, ни на въпроси. Но вечерта на втория ден изново откри той ушите си, макар все още да мълчеше: защото се разправяше за много чудни и опасни неща на тоя кораб, който идеше отдалеч и отиваше по-далеч. А Заратустра беше приятел на всички ония, които пътуват далеч и не могат да живеят без опасност. И виж! Най-сетне при слушането се развърза и нему езикът, и ледът на неговото сърце се разтроши — и почна той така да говори: