— Вам, на смелите търсачи, изпитатели, и томува, който кога и да било се е впускал на коварни ветрила по ужасни моря, — вам, опиянените от гатанки, радостните от полусветлина, чиято душа бива примамвана с цевници към всеки безизходен провал: че вие не искате с разтреперана ръка да посягате за ръководна нишка; и дето можеше да отгатвате, там мразите да заключавате — вам само ще разкажа аз гатанката, която видях — привидението на най-самотния.
Мрачен вървях неотдавна през мъртвобледна дрезгавина — мрачен и строг, със стиснати устни. Не едно слънце бе залязло за мене.
Една пътека, която упорито се възземаше по сипея, една зла, самотна, на която не бе вече по угода ни трева, ни храст: една планинска пътека скриптеше под упоритостта на моя крак.
Безмълвно минаващ над насмешливия крясък на чакала, като примачкваше всякой камък, който го подхлъзваше: тъй си прокарваше път моят крак нагоре.
Нагоре — напук на духа, който го теглеше надолу, в пропастта надолу го теглеше духът на тежестта, моят дявол и архивраг.
Нагоре — макар той да седеше върху ми, полу-джудже, полу-кърт; хром; правещ и мен да хромя; вливащ олово в моето ухо и капка по капка оловни мисли в мозъка ми.
„О, Заратустра — шепнеше той на подбив слог в слог, — ти, камък на мъдростта! Ти се хвърли нависоко, но всеки хвърлен камък трябва да падне!
О, Заратустра, ти камък на мъдростта, прашен камък, звездосъкрушител! Сам себе си ти хвърли тъй високо — всякой хвърлен камък, трябва да падне!
Самоосъдник и осъден на самоубиване с камъни: о, Заратустра, ти хвърли тъй далеко камъка — но върху тебе ще падне той обратно!“
При това джуджето млъкна; и дълго трая тъй. Но неговото мълчание ме гнетеше; тъй, двамина, човек истина е по-самотен, отколкото сам!
Аз се възземах, възземах се, бленувах, мислех — но всичко ме гнетеше. Приличах на болен, когото изнурява тежко страдание, и когото някой по-тежък сън събужда отново от дрямката.
Но има нещо в мен, което аз наричам смелост: това ми убиваше досега всяка нерешителност. Тая смелост ме накара най-сетне да се спра и кажа:
— Джудже! Ти! Или аз!
Че смелост е най-добрият убиец — смелост, която напада: защото във всяко нападение се отчаткват мечове.
Но човек е най-смелото животно: с това надделя той всяко животно.
С чаткане на мечове надделя той и всяка болка; а човешката болка е най-дълбока болка.
Смелостта убива и шемета пред пропастите: а де ли човек не е стоял пред пропасти — самото гледане не е ли да гледаш в пропасти?
Смелост е най-добрият убиец: смелостта убива и състраданието. А състраданието е най-дълбока пропаст: колкото дълбоко човек се вглежда в живота, толкова дълбоко прониква той и в страданието.
А смелостта е най-добрият убиец, смелост, която напада: тя убива дори и смъртта, че тя казва: „Това ли е то животът? Добре тогава! Още веднъж!“ Но в такъв израз има много отчаткване на мечове. Който има уши, нека чуе.
— Стой! Джудже! — казах аз. — Аз! Или ти! Но аз съм по-силният от двама ни — ти не знаеш моята пропастна мисъл? Нея не би могъл ти понесе!
Тогава се случи нещо, което ме облекчи: защото джуджето скочи от плещите ми, любопитното! И клекна то на един камък там, отпреде ми. А то беше тъкмо на пътя под една порта, дето бяхме се спрели.
— Виж тая порта! Джудже! — продължих аз. — Тя е с две лица. Два пътя се срещат тук: тях никой не е извървявал докрай.
Тая дълга улица назад: тя трае цяла вечност. А онази дълга улица татък — тя е друга една вечност.
Те си противоречат, тия пътища; сблъскват главите си: и тук, пред тая порта, е дето те се срещат. Името на портата стои написано горе: „Миг“.
Но ако някой би поел единия само — и все по-нататък, и все по-далеч: вярваш ли, джудже, че тия пътища биха си вечно противоречили?
„Всичко пряко лъже — презрително промърморва джуджето. — Всяка истина е крива, самото време е кръг.“
— Ти, дух на тежестта! — казах аз гневно — Недей клинчи! Или ще те оставя да клечиш, дето си клекнал, сакателнико — а пък аз те изнесох високо!
Виж — продължих аз — тоя миг! От тая порта миг върви една дълга вечна улица назад: зад нас лежи цяла вечност.
Възможно ли е, щото всяко нещо, което може да върви, да не е минало вече един път тая улица? Възможно ли е, щото всяко нещо, което може да се сбъдне, вече един път сбъднато, станало, да не е минало оттук?
И ако всичко е бивало вече: какво мислиш, джудже, за тоя миг?